Той я подхвърли, монетата очерта полудъга над пламъците и се изгуби в тъмнината отвъд тях. Едни се взираха в нощта, където бе изчезнала, а други в съдията и така те бяха общ свидетел на ставащото.
Монетата, Дейви, монетата, прошепна съдията. Той седеше изправен, сетне вдигна ръка и се огледа усмихнат.
Монетата се върна от нощта и прелетя през огъня с тихо бръмчене. Вдигнатата ръка на съдията първо беше празна и после тя се озова в нея с леко плясване. Въпреки това мнозина твърдяха, че той е хвърлил монетата и скришом е извадил друга, издавайки звука с език, защото съдията беше изкусен стар фокусник. Освен това самият той заяви, прибирайки парата, че има истински монети, но има и фалшиви, както е известно на всички. На сутринта няколко души обходиха периметъра, където монетата беше изчезнала, но ако някой я беше намерил, очевидно я беше запазил за себе си, и по изгрев-слънце те бяха на конете и отново яздеха.
Каруцата с идиота в клетката трополеше най-отзад и кучето на Глантън изостана, подтичвайки до нея, може би водено от някакъв закрилнически инстинкт, какъвто децата извикват у животните. Глантън го повика при себе си и когато то не се подчини, той забави ход, пропускайки малката колона пред себе си, после се наведе напред и го шибна жестоко с въжето от букаите, подкарвайки го пред себе си.
Започнаха да се натъкват на верига от самари, терзии245 от каруци, мъртви мулета и фургони. Суровата кожа, покриваща дървените рамки на седлата, беше напълно оглозгана, самата дървения беше бяла като кокал, а краищата й бяха набраздени от миши зъби. Пътуваха през район, в който желязото не ръждясваше, а калаят не потъмняваше. Скелетите и ребрата на мъртвия добитък под парчетата съсухрена кожа приличаха на корабокруширали примитивни лодки, преобърнати наопаки в тази безбрежна пустош, и те минаваха, смъртнобледи и сурови, покрай съсухрените силуети на коне и мулета, които неизвестни пътници бяха държали на крака. Тези сгърчени животни бяха умрели в пясъците, протегнали шии в агония, и сега проснати слепи на пътя, някои килнати леко настрани, с ивици от почерняла кожа, висяща от ажурната мрежа на ребрата им, те бяха протегнали напред дългите си муцуни и виеха към безкрайните тандемни слънца, които минаваха над тях. Ездачите продължиха нататък. Прекосиха огромно пресъхнало езеро с редици от кратери на угаснали вулкани, простиращи се отвъд него, подобни на дупки на гигантски насекоми. На юг, там, където бе текла лавата, докъдето поглед стига, се виждаше неравното очертание на купчини от шлака. Под копитата на конете алабастреният пясък се оформяше като спирали, странно симетрични като метални стружки, които проблясваха под слънцето и след това се разстилаха отново над повърхността, резонирайки над тази хармонична земя. Сякаш самият утаечен слой на нещата тук съдържаше в себе си някакъв признак на разум. Сякаш преминаването на тези конници оттук беше нещо толкова ужасяващо, че да бъде регистрирано от най-малките частици на реалността.
На едно възвишение при западния край на плаята се издигаше груб дървен кръст, на който индианци от племето марикопа бяха разпънали на кръст индианец от племето апачи. Мумифицираният труп висеше върху напречно скованата конструкция с грозно зинала уста — нещо от кожа и кости, изжулено от пемзените ветрове над пресъхналото езеро; бледите линии на ребрата се виждаха през ивиците кожа, увиснала от гърдите. Те продължиха нататък. Конете пристъпваха мрачно из тази чужда пустош и кръглата земя се въртеше тихо под тях, кръжейки из по-голямата празнота, която поместваше и тях. В неутралната суровост на този терен всички явления притежаваха едно странно равенство и нищо съществуващо — било то паяк, камък или стрък трева — не можеше да претендира за някакво първенство. Самата яснота на нещата тук създаваше погрешна представа за тяхната познатост, защото окото доизгражда цялото по някаква черта или част. Тук обаче нищо не беше по-светло или по-тъмно от друго нещо и в оптическата демокрация на тези пейзажи всякакви различия и предпочитания изглеждаха ексцентрични и човекът и скалата придобиваха едно неочаквано родство.
Те измършавяха и отслабнаха под белите слънца на тези дни и хлътналите им уморени очи бяха като на сомнамбули, сепнати посред бял ден. Наведени под шапките си, те приличаха на бегълци от някакъв по-висш порядък — същества, за които копнееше слънцето. Дори съдията стана по-мълчалив и замислен. Той говореше, за да се очисти от онези неща, които предявяваха права над човека, но онези, които слушаха, не смятаха, че предявяването на каквито и да е било права е един от проблемите им. Те яздеха нататък и вятърът носеше ситния сив прахоляк пред тях — армия от сиви бради, сиви мъже и сиви коне. Планините на север очертаваха вълнообразна линия откъм страната на слънцето и дните бяха хладни, а нощите бяха студени и те седяха край огъня, всеки в своя кръг от тъмнина в онзи по-голям кръг от тъмнина, докато идиотът ги наблюдаваше от клетката си от границата на светлината. Съдията строши с опакото на брадва пищяла на една антилопа и горещият костен мозък покапа, димейки, по камъните на огнището. Те го наблюдаваха. Темата на разговор беше войната.