Добрата книга казва, че онзи, който носи меч, от меч ще умре246, каза чернокожият.
Съдията се усмихна, лицето му лъщеше от мазнина. А кой истински мъж би искал да е другояче? — попита той.
Добрата книга наистина смята войната за зло, рече Ървинг. И въпреки това в нея има много кървави истории за война.
Няма никакво значение какво хората мислят за войната, отбеляза съдията. Войната винаги ще я има. Все едно да попиташ някого какво мисли за камъка. Преди още човекът да го е имало, войната го е очаквала. Върховният занаят е очаквал върховния занаятчия. Така е било и така ще бъде. Така, а не иначе.
Съдията се обърна към Браун, когото бе чул да прошепва някаква злостна забележка или възражение. А, Дейви, рече той. Именно на твоя занаят отдаваме почит тук. Не е ли по-добре да направиш лек поклон? Отдайте си един другиму заслуженото.
Моят занаят?
Безусловно.
Кой е моят занаят?
Войната. Войната е твоят занаят. Не е ли така?
Но не и твоят?
И моят също, разбира се.
Ами всички онези твои бележници, кости и разни други неща?
Всички занаяти се съдържат в този на войната.
Затова ли войната винаги ще я има?
Не. Нея винаги ще я има, защото младите мъже я обичат, а старите мъже харесват това в тях. Харесват я тези, които воюват, и тези, които вече не го правят.
Това е твоето мнение.
Съдията се усмихна. Хората са родени да играят. За нищо друго. Всяко дете знае, че играта е по-хубаво нещо от работата. То знае също, че достойнствата или качествата на една игра не са присъщи на самата игра, а по-скоро на стойността на онова, което се излага на риск. Хазартните игри се нуждаят от залог, за да могат изобщо да имат някакъв смисъл. При спортните игри се противопоставят уменията и силата на противниците, и унижението от разгрома, и гордостта от победата сами по себе си са достатъчен залог, защото те придават стойност на победителите и ги определят. Но независимо дали се изпитва късметът или стойността, всички игри се стремят към войната, защото онова, което се залага тук, поглъща играта, играча и всичко останало.
Да вземем например двама играчи на карти, които нямат какво друго да заложат освен живота си. Кой не е чувал такава история? Цялата вселена за такъв играч се свежда до този момент, в който ще стане ясно дали той ще умре от ръката на другия човек, или другият — от неговата. Какво по-сигурно потвърждение за стойността на човека може да има? Едно такова довеждане на играта до нейната крайност не допуска никакви аргументи относно понятието съдба. Избирането на един човек пред друг е предпочитание, абсолютно и неотменимо, и само много тъп човек може да сметне, че едно толкова кардинално решение се взима без някакво посредничество или пък, че то е лишено от някаква значимост. При такива игри, в които залогът е унищожаването на победения, решенията са съвсем ясни. Имаме човек, който държи в ръката си определена комбинация от карти и по този начин той бива изключен от съществуващото. Такава е природата на войната, чийто залог е едновременно и играта, и властта, и оправданието. Видяна по този начин, войната е най-чистата форма на пророкуване. Тя е изпитание на волята на един и волята на друг в рамките на една по-широка воля, която, тъй като ги обединява, е принудена да избира. Войната е върховната игра, защото тя най-накрая налага едно единство на битието. Войната е бог.
Браун се вгледа в съдията. Ти си луд, Холдън. Най-накрая полудя.
Съдията се усмихна.
Да си силен, не означава да си прав, вметна Ървинг. Победителят в едно сражение не бива морално оправдан.
Моралният закон, отговори съдията, е изобретение на човечеството за ограничаване на силните в полза на слабите. Историческият закон го опровергава при всеки възможен случай. Един морален възглед никога не може да бъде доказан като правилен или грешен при едно сериозно изпитание. Когато някой човек загине в дуел, това не доказва, че вижданията му са били погрешни. Самото му участие в такъв тест потвърждава наличието на една друга, по-широка гледна точка. Готовността на участниците в дуела да се откажат от по-нататъшните спорове заради тяхната несъмнена незначителност и да пледират в съдебните зали на историческия абсолют ясно доказва колко маловажни са мненията и каква огромна тежест имат отклоненията от тях. Защото спорът наистина е нещо тривиално, но не и отделните воли, които той подтиква към действие. Суетата на един човек може да клони към безкрайното, но неговото знание остава несъвършено и колкото и да цени той своите възгледи, в крайна сметка трябва да ги представи пред един по-висш съд. Тук не може да има софистика и увъртания. Тук съображенията за справедливост, безпристрастност и морално право биват лишени от смисъл и основание, а мненията на страните в съдебния процес се радват на презрение. Решенията за живота и смъртта, за онова, което ще бъде и което — не, стоят над доводите на справедливостта. При задвижването на такива величини, всякакви други категории за морално, духовно и естествено остават на втори план.