Съдията огледа внимателно кръга от лица, за да види дали някой ще възрази.
Но какво ще каже свещеникът? — попита той.
Тобин вдигна глава. Свещеникът няма да каже нищо. Свещеникът не казва нищо, отбеляза съдията. Nihil dicit247. Но свещеникът е казвал. Защото свещеникът е скатал одеждите на своя сан и е взел оръдията на своето по-висше призвание, което всички хора почитат. Свещеникът също би могъл да бъде не само божи служител, а самият Бог.
Тобин поклати глава. Имаш богохулна уста, Холдън. И всъщност аз никога не съм бил свещеник, а само послушник в ордена.
Свещеник-калфа или свещеник-чирак, подметна съдията. Хората на бога и хората на войната имат странно сходство помежду си.
Няма да ти пригласям в твоите теории, каза Тобин. Не го искай от мен.
Ех, свещенико, рече съдията. Какво мога да искам от теб, което вече да не си ми дал?
На другия ден те прекосиха малпаиса пешком, водейки конете си върху пласта от изстинала лава, целия напукан и червено-черен като котловина със засъхнала кръв. Пробиваха си път през тези безплодни територии от тъмно кехлибарено стъкло, като остатък от някакъв мистичен легион, напредващ с усилие през прокълната земя, бутайки през пукнатини и издатини малката каруца с идиота, вкопчен в металните пръчки, зовящ дрезгаво слънцето като някакъв странен непокорен бог, отвлечен от раса на дегенерати. Преминаха през терен от изпечена глина, шлака и вулканична пепел, невъобразим като изгорялото дъно на ада, и преодоляха няколко ниски голи гранитни възвишения, достигайки до остра издатина, откъдето съдията, триангулирайки по познатите точки от пейзажа, определи наново курса им. Чакълеста равнина се простираше чак до хоризонта. Далеч на юг отвъд черните вулканични хълмове се виждаше самотен хребет албинос от пясък или гипс, като гърба на някакво бледо морско чудовище, изплувало на повърхността сред тъмните архипелази. Те продължиха. След още ден път стигнаха до каменните резервоари и водата, която търсеха, и пиха, и след това изгребаха с ведра вода от по-високите резервоари в по-ниските за конете.
Край всички места за водопой в пустинята се намират кости, но тази вечер съдията донесе край огъня такава, каквато никой не беше виждал досега. Това беше засегната от ерозията бедрена кост от отдавна изчезнал звяр, която бе намерил под една отвесна скала и която сега измерваше с шивашкия си метър и скицираше в бележника си. Всички в отряда бяха слушали теориите (лекциите) на съдията по палеонтология, с изключение на новобранците и сега те седяха и го гледаха, питайки го каквото им дойдеше наум. Той им отговаряше внимателно, разпростирайки се по-нашироко, отколкото предполагаха въпросите им, сякаш бяха някакви начинаещи учени. Те кимаха тъпо с глави и протягаха ръце към дългата, вкаменена и покрита с петна кост, може би за да усетят с пръстите си необятността на времето, за която говореше съдията.
Собственикът на идиота изкара повереника си от клетката и го върза край огъня с плетено въже от конски косми, което не можеше да прегризе, и сега слабоумният стоеше с нашийника си, наведен напред с протегнати ръце, сякаш копнееше за пламъците. Кучето на Глантън се надигна и седна пред него, наблюдавайки го, а идиотът се поклащаше и лигавеше и бездушните му очи грееха измамно под светлината на огъня. Съдията държеше бедрената кост изправена, за да илюстрира аналогиите с преобладаващите кости, които можеха да бъдат намерени в този район, след което я пусна да падне на пясъка и затвори бележника си.
Тук няма никаква мистерия, каза той.
247
Nihil dicit (лат.), букв., „Не казва нищо“. Прен., отказ на обвиняемия да се защитава в съда или да отговори на въпрос. — Б.пр.