О, боже, как може да затворят това дете в клетка като диво животно!
Пламъците от горящата каруца припукваха в сухия въздух и звукът навярно беше привлякъл вниманието на идиота, защото той обърна натам безжизнените си черни очи. Той разбира, казаха те. Всички се съгласиха. Сара Борджинис го поведе по-навътре в реката — роклята й се беше издула около нея като балон — и макар да беше зрял мъж, тя го завъртя около себе си във водата с големите си здрави ръце. Сетне го повдигна, напявайки му нещо монотонно. Светлата й коса се носеше във водата.
Старите му спътници го видяха тази вечер край огньовете на преселниците, пременен в груб костюм от сурова тъкана вълна. Тънката му шия се въртеше предпазливо в яката на прекалено голямата му риза. Косата му беше вчесана и намазана с брилянтин — плътно прилепнала към черепа, сякаш беше нарисувана. Донесоха му сладки и той седеше и се лигавеше за тяхно общо възхищение. Реката течеше в мрака, над пустинята на изток се издигна луна с цвят на рибени люспи и в оскъдната светлина върху земята се появиха сенки от човешки фигури. Огньовете гаснеха, а димът беше сив и като че ли застинал в нощта. Дребните пустинни вълци нададоха вой оттатък реката и кучетата в лагера се размърдаха и заскимтяха. Сара Борджинис отведе идиота до неговия сламеник под брезента на един фургон, съблече го по новото му бельо, зави го с одеяло, целуна го за лека нощ и лагерът утихна. Когато идиотът мина през този синкав задимен амфитеатър, той беше отново гол и се влачеше между огньовете като някакъв оплешивял ленивец. По едно време се спря, подуши въздуха и се затътри нататък. Заобиколи отдалече пристана и тръгна, препъвайки се, между върбите покрай брега, скимтейки и отблъсквайки с тънките си ръце каквото се изпречеше на пътя му в нощта. Малко по-късно стоеше сам на брега. Нададе тих бухащ вик и гласът му прозвуча като дар, който беше нужен някому, защото не се чу да отеква никакъв звук. После влезе във водата. Преди реката да е стигнала до кръста му, той изгуби опора и потъна, изгубвайки се от поглед.
Точно в този момент съдията, също напълно гол, се оказа на същото място по време на една от своите среднощни обиколки — такива срещи се случват по-често, отколкото хората предполагат, защото кой иначе би могъл да оцелее при опит да пресече нощем река. Холдън нагази във водата, сграбчи давещия се идиот, вдигна го високо, държейки го за петата като някаква огромна акушерка, и го плесна по гърба, за да изплюе водата. Сцена на раждане, кръщение или някакъв ритуал, все още незалегнали в никакъв канон. Съдията изстиска водата от косата на голия хлипащ идиот, грабна го на ръце, понесе го към лагера и го върна при предишните му другари.
XIX
Докторът бил на път за Калифорния, когато се сдобил с ферибота, до голяма степен случайно. През следващите месеци той натрупал значително състояние в злато, сребро и скъпоценности. Той и двамата мъже, които работели за него, се настанили на западния бряг на реката в едно укрепление от глина и камък, построено на склона на хълм, гледащ към пристана на ферибота. В допълнение към двата фургона, които наследил от военната част на майор Греъм, той разполагаше също с планинска гаубица — бронзово дванайсетфунтово оръдие с дуло с големината на чаена чинийка, което стоеше бездейно и незаредено на своя дървен лафет. Глантън, съдията, Браун, Ървинг и самият доктор седяха в недодялания му дом и пиеха чай. Глантън разказа на доктора част от преживелиците си с индианците и го посъветва настоятелно да укрепи позициите си. Докторът отхвърли предложението му, заявявайки, че се погажда добре с индианците юма. Тогава Глантън му каза в лицето, че всеки, който вярва на индианците, е глупак. Докторът почервеня, но си сдържа езика. В този момент се намеси съдията. Той попита доктора дали разглежда преселниците на другия бряг на реката като хора под негова протекция. Докторът потвърди, че е така. Съдията говореше разумно и със загриженост и когато Глантън и хората му тръгнаха надолу, за да пресекат реката и да се върнат в лагера си, те имаха разрешението на доктора да укрепят хълма и да заредят гаубицата. За целта се заеха да отлеят последното им останало олово, получавайки в крайна сметка толкова куршуми, колкото можеха да се поберат в една шапка.
251
Градски магистрат в Испания и Латинска Америка, изпълняващ едновременно съдебни и административни функции. — Б.пр.