Можеш ли да ходиш? — попита Тоудвайн.
Нямам избор.
Колко вода имаш?
Не много.
Какво смяташ да правиш?
Не знам.
Можем да се доберем обратно до реката и да се скрием там, предложи Тоудвайн.
А после?
Тоудвайн погледна към форта и след това счупената стрела в крака на хлапето и бликащата кръв. Искаш ли да се опитам да извадя това?
Не.
А какво смяташ да правиш?
Да продължа.
Те смениха курса си, поемайки по следите на керваните от фургони, и вървяха през дългия предобед, през целия ден и през вечерта на този ден. Когато се стъмни, бяха свършили водата и напредваха с усилие под бавното колело на звездите. Спаха, треперейки, сред дюните, призори станаха и продължиха. Кракът на хлапето се беше вдървил и то куцаше подир другаря си с парче от теглич на каруца вместо патерица и на два пъти предложи на Тоудвайн да продължи сам, но той не го послуша. Предобед индианците се появиха.
Те ги гледаха как се събират пред трептящата завеса на източния хоризонт като някакви гибелни марионетки. Диваците бяха без коне, като че ли се придвижваха, подтичвайки, и не беше изминал и час, когато стрелите им вече летяха към бегълците.
Хлапето и Тоудвайн продължиха нататък, хлапето с изваден пистолет, пристъпвайки настрани и навеждайки се, за да избегне стрелите, които идваха откъм слънцето. Те проблясваха на фона на бледото небе, очертаваха се в ракурс, пърполейки като тръстикови стебла, и след това изведнъж се забиваха, потрепвайки, в земята. Бегълците ги чупеха, за да не могат да бъдат използвани повторно, бъхтеха се настрани през пясъка като раци, докато дъждът от стрели стана толкова гъст, че накрая спряха и дадоха отпор. Хлапето се подпря на лакти, запъна ударника на револвера си и се прицели. Юма бяха на малко повече от сто ярда разстояние, те нададоха вик и Тоудвайн се отпусна на едно коляно до хлапето. Револверът подскочи, във въздуха увисна сив дим и един от диваците падна, изчезвайки като театрален актьор през трап270. Хлапето запъна отново ударника на пистолета, но Тоудвайн сложи длан върху цевта, хлапето вдигна очи към него, отпусна ударника, после седна, презареди празното гнездо на барабана, изправи се с усилие, взе си патерицата и продължиха. Зад тях сред равнината се чуха слабите викове на диваците, които се скупчиха около простреляния.
Тази изрисувана орда ги преследва упорито през целия ден. Те бяха от двайсет и четири часа без вода и голата фреска от пясък и небе започваше да блещука и плува пред очите им, а стрелите, които изникваха около тях под ъгъл, приличаха на някаква мутирала степна растителност със снопчета и пискюли, която се множеше гневно в сухия пустинен въздух. Те не спряха. Когато стигнаха изворите при Аламо Мучо271, слънцето беше ниско пред тях, а на края на езерния басейн се виждаше седнала фигура. Тя се изправи, деформирана под трептящата леща на този свят, и протегна ръка — не беше ясно дали в знак на поздрав, или предупреждение. Те заслониха очи и закуцукаха напред, а човекът при извора им извика нещо. Това беше бившият свещеник Тобин.
Беше сам и невъоръжен. Колко сте? — попита той.
Колкото виждаш, отговори Тоудвайн.
Всички други мъртви ли са? Глантън? Съдията?
Тоудвайн и хлапето не отговориха. Те се примъкнаха към дъното на извора, където имаше няколко инча вода, коленичиха и пиха.
Ямата на извора беше около дванайсет фута в диаметър и те се разположиха върху наклонената му вътрешна стена, наблюдавайки индианците, които се разгръщаха в равнината, придвижвайки се с леки големи крачки. Събрани на малки групи в главните посоки на света, те започнаха да изстрелват стрелите си срещу защитниците, а американците, като артилерийски офицери, си съобщаваха един на друг за летящите към тях стрели, лежейки на откритата издатина и наблюдавайки нападателите си отсреща. Пръстите на ръцете им бяха извити като нокти на хищник, а коленете им — леко сгънати и неподвижни като на котки пред скок. Хлапето преустанови напълно огъня си и скоро диваците откъм западния край, които бяха по-облагодетелствани от светлината, започнаха да настъпват.
Около извора имаше пясъчни хълмчета от предишно копане и индианците юма като че ли се опитваха да стигнат до тях. Хлапето изостави поста си, премести се в западния край на ямата и откри огън срещу диваците, които стояха там прави или приклекнали на бутовете си като вълци в блещукащата котловина. Бившият свещеник коленичи до хлапето, наблюдаваше какво става зад тях и държеше шапката си между слънцето и мерника на револвера. В това време хлапето, подпряло пистолета върху края на ямата, стискайки дръжката с две ръце, изпращаше куршум след куршум. При втория изстрел един от диваците се строполи в пясъка и остана да лежи неподвижно. При следващия изстрел още един се завъртя и седна на земята, след това се надигна, направи няколко крачки и отново седна. Тобин прошепна нещо окуражително. Хлапето запъна отново ударника, а бившият свещеник задържа шапката си така, че да засенчва едновременно мерника и очите на стрелеца. Последва изстрел. Хлапето се беше прицелило в ранения мъж, който седеше на земята и изстрелът му го простря мъртъв. Тобин тихо подсвирна.