XXI
Хлапето погледна Тобин, но бившият свещеник седеше без никакъв израз на лицето. Изглеждаше изтерзан и злочест и като че ли не разпознаваше приближаващите се пътници. Вдигна леко глава и заговори, без да поглежда хлапето. Продължавай, каза той. Спаси се.
Хлапето взе манерката с вода от шистите, отвори капачката й, пи и я подаде на Тобин. Бившият свещеник пи на свой ред и те седяха и гледаха, после станаха, обърнаха се и потеглиха отново.
Бяха много отпаднали от раните си и от глад и видът им беше окаян, докато се клатушкаха напред. По обяд водата им беше свършила и те седяха, изучавайки пустошта. От север повя вятър. Устите им бяха пресъхнали. Пустинята, в която бяха попаднали, беше абсолютна, лишена от какъвто и да е отличителен белег и нищо не показваше колко път бяха изминали. Земята в своята извивка се спускаше плавно във всички посоки и това бяха пределите, които ги обграждаха, и те бяха тяхната отправна точка. Двамата станаха и продължиха. Небето беше ясно и сияйно. Нямаше никакви следи, които да следват, освен захвърлените непотребни вещи от незнайни пътници и човешките кости, излезли малко по малко на повърхността от гробовете си сред набраздените пясъци. Следобеда теренът пред тях започна да се издига и на билото на един висок тесен хребет Тобин и хлапето се спряха и погледнаха назад, за да видят съдията както и преди на около две мили след тях в равнината. Продължиха.
Приближаването на място за водопой в пустинята обикновено се съпътстваше от нарастващия брой трупове на животни, както беше и в този случай. Сякаш изворите бяха обградени от някаква заплаха, смъртоносна за създанията. Пътниците погледнаха назад. Съдията бе скрит от погледа им зад възвишението. Пред тях лежаха избелелите дъски на фургон, а малко по-нататък силуетите на мъртво муле и вол, чиито кожи бяха станали гладки като брезент от постоянното триене на пясъка.
Хлапето изучава известно време мястото, след това се върна около стотина ярда назад и се загледа в недълбоките си следи в пясъка. Погледна към песъчливия склон на тесния хребет, по който се бяха спуснали, клекна, сложи ръката си върху земята и се заслуша в лекото кварцово свистене на вятъра.
Когато вдигна ръката си, там се беше появило малко пясъчно хълмче, което постепенно изчезна пред очите му.
Връщайки се, намери бившия свещеник да седи мрачен и замислен. Хлапето коленичи и го погледна изучаващо.
Трябва да се скрием, каза то.
Да се скрием?
Да.
И къде предлагаш да се скрием?
Тук. Ще се скрием тук.
Не можеш да се скриеш, момче.
Можем да се скрием.
Мислиш ли, че той не може да те проследи.
Вятърът отнася следите ни. На онзи склон вече ги няма.
Няма ги?
До последната песъчинка.
Бившият свещеник поклати глава.
Хайде. Трябва да вървим.
Не можеш да се скриеш.
Ставай.
Тобин поклати отново глава. Ех, момче, въздъхна той.
Ставай, каза хлапето.
Върви, върви. Той махна с ръка.
Хлапето го увещаваше: Той не е нищо. Ти сам каза така. Хората са направени от прахта на земята. Ти каза, че това не е але… але…
Алегория.
Не е алегория. Че това е неоспорим факт и съдията е човек като всички останали хора.
Изправи се срещу него тогава, рече бившият свещеник. Изправи се срещу него, ако е така.
Да, той с пушка, а аз с револвер. Той с две пушки. Ставай оттам.
Тобин се изправи. Стоеше несигурно на краката си и се облегна на хлапето. Те тръгнаха, отклониха се от наветите от вятъра следи и се отправиха надолу покрай фургона.
Минаха покрай купчина с кости и продължиха към две мулета, които лежаха мъртви в хамутите си, и тук хлапето коленичи и започна да копае скривалище с парче дъска, наблюдавайки хоризонта на изток, докато работеше. После легнаха по очи откъм подветрената страна на кисело вонящите кости, като някакви преситени лешояди, и зачакаха идването на съдията и неговото отминаване, ако действително отминеше.
Не се наложи да чакат дълго. Холдън се появи на възвишението и се спря за момент, преди да потегли надолу, той и неговият олигавен иконом. Земята пред него беше вълниста и с навявания от пясък и макар възвишението да осигуряваше чудесна позиция за разузнаване, съдията не огледа района, като че ли изобщо не бе изгубвал бегълците от полезрението си. Спусна се по хълма и тръгна през равнината, с идиота пред него на кожен повод. Носеше две пушки, принадлежали преди това на Браун, две манерки, преметнати пред гърдите, барутник, плоска бутилка, пътната си чанта и брезентова раница, вероятно също на Браун. По-странното беше, че държеше в ръката си чадър, направен от парчета изгнила кожа, опънати върху рамка от ребра и вързани с ремъци от хамут. За дръжка му служеше предният крак на някакво създание, а дрехите му бяха почти като конфети — толкова нацепени бяха, за да поберат внушителната му фигура. С отблъскващия си чадър и с идиота с нашийник, който се теглеше напред, опъвайки повода, съдията приличаше на някакъв дегенерирал импресарио, избягал от пътуващо шоу за церове и от гнева на гражданите, които го бяха плячкосали.
272
Северноамериканско индианско племе, обитаващо крайните югозападни територии на Съединените щати и Северозападно Мексико, познато също под името типай-ипай и камия. — Б.пр.