Когато се върна на площада, Спроул го нямаше. Всичко наоколо беше потънало в сенки. Прекоси площада, качи се по стълбите, водещи до вратата на църквата и влезе. Спроул стоеше в преддверието. Дълги снопове светлина падаха през високите прозорци откъм западната страна. В църквата нямаше пейки и върху каменния под лежаха скалпираните, голи и отчасти изядени тела на около четиресет души, които бяха потърсили спасение в Божия дом от езичниците. Диваците бяха пробили дупки в покрива и оттам бяха стреляли с лъковете си. Затова подът бе застлан със стрели, захвърлени на пода, след като ги бяха изтръгвали от телата, за да ги съблекат. Олтарите бяха съборени, кутията за дарения — плячкосана, а големият спящ бог на мексиканците — лишен от неговия златен бокал. Примитивно нарисувани изображения на светци в рамки висяха накриво по стените и един мъртъв Христос върху стъклена носилка беше разбит на пода в източната част на църквата.
Мъртвите лежаха в голяма локва от общата им кръв. Тя беше засъхнала, превръщайки се в нещо като пудинг, и навсякъде наоколо се виждаха кървави следи от вълци и кучета, спечени и напукани по краищата като бургундска керамика. Кръвта се беше стекла като тъмни езици по пода и по каменните плочи в преддверието, където бяха стъпвали краката на вярващите и на техните бащи преди тях, достигайки чак до стъпалата сред тъмночервените следи на мършоядите.
Спроул се извърна и погледна хлапето, сякаш можеше да прочете мислите му, но то само поклати глава. Мухи се катереха по голите скалпирани черепи на мъртвите и пъплеха по сгърчените им очни ябълки.
Хайде, каза хлапето.
Те минаха през площада под последната гаснеща светлина и тръгнаха по тясната уличка. Пред една врата лежеше мъртво дете и два лешояда бяха стъпили върху него. Спроул замахна към тях със здравата си ръка, за да ги пропъди, те изсъскаха злобно, размахаха тромаво крила, но не се помръднаха.
На сутринта потеглиха с първата светлина на деня, докато вълците се измъкваха през вратите и изчезваха в мъглата по улиците. Поеха на югозапад по пътя, от който бяха дошли диваците. Малък песъчлив поток, канадски тополи, три бели кози. Прегазиха през един брод, където няколко мъртви жени лежаха сред прането си.
През целия ден напредваха с усилие през димящата шлака на тази terra damnata51, минавайки от време на време покрай подпухналите останки от мъртви коне и мулета. До вечерта изпиха всичката вода, която носеха. Спаха в пясъка, събудиха се в ранната утринна здрачевина и продължиха да вървят през сгурията, докато накрая бяха близо до припадък. Следобеда се натъкнаха на една двуколка на пътя, наклонена върху теглича си; големите колела бяха изрязани от дънера на канадска топола и закрепени към оста с шипове. Пропълзяха под нея, спаха до тъмно и отново продължиха.
Набразденият диск на луната, който бе висял на небето през целия ден, го нямаше и те следваха пътеката през пустинята под светлината на звездите. Плеядите, съвсем мънички точици, бяха точно пред тях, а Голямата мечка вървеше през планините на север.
Ръката ми вони, рече Спроул.
Какво?
Казах, че ръката ми вони.
Искаш ли да погледна?
Защо? Не можеш да направиш нищо за нея.
Е, както искаш.
Продължиха нататък. На два пъти през нощта чуваха потракващия звук на малки прерийни змии сред шубраците и сърцата им се изпълваха със страх. С идването на зората вече се катереха сред шисти и диабаз52 под стена от многопластова скала, от която се издигаха кули, подобни на базалтови пророци. По пътя минаваха покрай малки дървени кръстове над купчини с камъни, където пътници бяха намерили смъртта си. Пътеката се виеше между възвишенията и почернелите от слънцето бегълци се тътреха по нанагорнищата. Очите им бяха възпалени и в периферията на зрението им слънчевите лъчи се разпадаха в целия спектър на светлината. Катерейки се между храстите окотильо и опунция, където скалите трептяха и блещукаха под слънцето — само скали и никаква вода, — те се взираха с надежда да зърнат някакво зелено петънце, което да говори за наличието на влага, но такава нямаше. Ядоха пиноле53 с пръсти от една торба и продължиха. След зноя на деня дойде вечерният здрач, когато гущерите отпускаха кожените си брадички върху хладните скали, откъсвайки се от света с тънките си усмивки и очи подобни на пукнатини върху порцелан.
По залез-слънце се изкачиха на билото на планината, откъдето се откриваше гледка на мили разстояние. Под тях се простираше огромно езеро, върху чиято гладка повърхност се отразяваха далечните сини планини, силуетът на един реещ се ястреб, трептящите в жегата дървета и един много бял далечен град на фона на синкавите сенчести хълмове. Те седяха и гледаха. Видяха слънцето да се спуска под назъбения край на земята на запад, видяха го да припламва зад планините и накрая видяха езерото да притъмнява и отразеният в него град постепенно да изчезва. Спаха сред скалите, проснати по очи като мъртъвци, и когато станаха сутринта, вече нямаше нито град, нито дървета, нито езеро, нито гола прашна равнина.
53
Ситно смляно царевично или пшенично брашно, обикновено подсладено и смесено със семена от мескит. — Б.пр.