Спроул изпъшка и се отпусна отново сред камъните. Хлапето го погледна. Долната му устна беше цялата в мехури, ръката му под ръкава на разпраната риза беше отекла и някаква отвратителна слуз се процеждаше през по-тъмните петна от кръв. Хлапето се обърна и хвърли поглед към долината.
Някой идва оттам, рече то.
Спроул не отговори. Хлапето го погледна. Не те лъжа, каза то.
Сигурно са индианци, подхвърли Спроул. Нали? Не знам. Твърде са далече, за да мога да кажа. Какво смяташ да правиш?
Не знам.
Какво стана с езерото?
Нямам представа.
Ние и двамата го видяхме.
Хората виждат онова, което искат да видят.
Защо тогава не го виждам сега? Сигурен съм, че искам да го видя, по дяволите!
Хлапето обходи с поглед равнината долу. Ами ако това са индианци? — попита Спроул. Най-вероятно са.
Къде ще се скрием?
Хлапето се изплю сухо и избърса устата си с опакото на ръката. Под един близък камък изпълзя гущер, подпря се на малките си щръкнали крачета над храчката, изпи я до последната капчица и се върна под камъка, оставяйки върху пясъка само бледо петно, което изчезна почти веднага.
Чакаха цял ден. Хлапето направи няколко вилазки долу в каньоните в търсене на вода, но не намери. Нищо не помръдваше в подобната на чистилище пустош освен лешоядните птици. В ранния следобед видяха конниците, които се изкачваха по виещия се по склона на планината път под тях. Бяха мексиканци.
Спроул седеше с прострени пред себе си крака. Тревожех се, че старите ми ботуши няма да издържат и ще се скъсат, каза той и вдигна глава. Хайде, върви. Спасявай се, добави той, махвайки с ръка.
Двамата бяха потърсили укритие в тясната сянка на една скална издатина. След по-малко от час чуха сухия звук на копита сред камъните и подрънкването на амуниции и хамути. Първият кон, който заобиколи скалата и пое през пролома в планината, беше големият дорест жребец на капитана, на гърба му беше седлото на капитана, но самият капитан го нямаше. Бегълците стояха встрани от пътя. Ездачите изглеждаха почернели и измъчени от слънцето и седяха върху конете си, сякаш напълно лишени от тежест. Бяха седмина, но после се появи още един. Носеха широкополи шапки и кожени жилетки, подпрели своите ескопети54 върху лъковете на седлата си. Минавайки покрай бегълците, водачът им кимна сериозно от коня на капитана и докосна края на шапката си.
Спроул и хлапето ги изпратиха с поглед. Хлапето им извика, а Спроул вече подтичваше тромаво подир конете.
Конниците се наклониха напред като пияни, отпускайки глави. Силният им смях отекна сред скалите, те обърнаха конете си и впериха погледи в странниците с широки усмивки на лицата.
Que quiere?55 — извика водачът им.
Ездачите се кикотеха и се удряха един друг по раменете. После смушкаха конете, които тръгнаха безцелно напред. Водачът им се обърна към двамата мъже без коне.
Buscan a los indios?56
При тези думи неколцина от мъжете скочиха от конете си и започнаха да се прегръщат и да плачат най-безсрамно. Водачът им ги погледна и се ухили. Зъбите му, масивни и бели, като че ли бяха създадени за фураж.
Луди, рече Спроул. Тези са напълно луди.
Хлапето вдигна глава към водача. А имате ли малко вода? — попита то.
Водачът стана изведнъж сериозен и лицето му се издължи. Вода? — рече той.
Нямаме вода, каза Спроул.
Но, приятелю, как така? Тук много сухо!
Той протегна ръка назад, без да се извръща, и ездачите прехвърлиха от ръка на ръка една манерка, която накрая стигна до него. Водачът я разклати и им я подаде. Хлапето махна капачката и пи, сетне се спря да си поеме дъх и отново пи. Мексиканецът протегна ръка и почука по манерката. Basta57, каза той.
Хлапето продължи да пие на големи глътки и не видя как лицето на конника се помрачава. Мъжът извади единия си ботуш от стремето и изби чисто с ритник манерката от ръцете на хлапето, което за момент остана да стои в същата поза с вдигнати ръце, докато манерката се издигаше и въртеше във въздуха с бликащи от нея струи вода, проблясващи под слънцето, преди да изтрополи сред камъните. Спроул пролази бързо към нея, грабна я от земята, където водата все още изтичаше, и започна да пие, гледайки над нея. Конникът и хлапето се наблюдаваха един друг. Седнал на земята, Спроул облегна гръб на една скала, опитвайки се да си поеме дъх, и после се закашля.