Следобеда стигнаха до нещо като кръстопът. Смътни следи от каруца, идващи от север, пресичаха пътя им и продължаваха на юг. Те оглеждаха пейзажа с надеждата да зърнат някакъв знак в заобикалящата ги пустош. Спроул седна там, където коловозите се пресичаха, и погледна от големите пещери в черепа си, където се намираха очите му. Заяви, че няма да стане повече.
Малко по-нататък има езеро, рече хлапето.
Спроул изобщо не вдигна поглед.
Езерото блещукаше в далечината, покрито по краищата с кристализирала сол. Хлапето остана загледано в него, сетне обходи с поглед пътищата. Малко по-късно кимна на юг. Мисля, че това е най-използваният път, каза то.
Добре, отвърна Спроул. Ти върви.
Както искаш.
Спроул го наблюдава известно време как се отдалечава. После се надигна и го последва.
Бяха изминали може би около две мили, когато спряха да починат. Спроул, седнал с протегнати крака и ръце в скута си; хлапето, клечейки на известно разстояние от него. И двамата примигващи под слънцето, брадясали и в мръсни дрипи.
Това прилича ли ти на мълния? — попита Спроул.
Хлапето вдигна глава.
Слушай.
Хлапето погледна нагоре към небето, светлосиньо, без нито петънце по него, с изключение горящото слънце подобно на бяла дупка.
Чувствам го в земята, рече Спроул.
Нищо не чувам.
Слушай.
Хлапето стана и се огледа. Малко облаче прах на север. Известно време го наблюдава. Облакът нито се издигаше, нито бе отнесен от вятъра.
Това беше двуколка, която се клатушкаше тежко през равнината, теглена от дребно муле. Водачът като че ли беше заспал. Когато видя бегълците на пътя, той дръпна юздите на мулето и понечи да го обърне, но хлапето вече бе хванало кожения оглавник и спря животното. Спроул се приближи, накуцвайки. От задната част на каруцата надничаха две деца. Те изглеждаха толкова бледи от прахта, косите им бяха така бели, а лицата така измъчени, че приличаха на два малки гнома, сгушени върху дъските. При вида на хлапето водачът се отдръпна назад, а жената до него започна да цвърчи тревожно, сочейки от единия хоризонт към другия. Хлапето обаче се качи в каруцата, следван от Спроул, който се покатери с усилие, и двамата легнаха на дъските, втренчвайки поглед в напеченото брезентово платнище. Двете деца се попреместиха в ъгъла, гледайки ги с черните си очички като на горски мишки, а в това време двуколката зави отново на юг и продължи с нарастващо трополене и грохот.
Вътре имаше глинена стомна с вода, висяща на ремък, окачен на една халка, и хлапето я взе и пи, а после я подаде на Спроул. След това я пое отново и доизпи останалото. Те лежаха на дъното на каруцата сред стари кожи и разсипана сол и не след дълго заспаха.
Беше тъмно, когато влязоха в града. Събудиха се, защото каруцата бе спряла да трополи. Хлапето се надигна и се огледа. Звездна светлина, отразена в кална улица. Празната каруца. Мулето изхриптя и тропна с копито. След малко мъжът излезе от сенките и подкара каруцата по една уличка към някакъв двор. Сетне даде назад, докато каруцата се изравни с една стена и спря, после разпрегна мулето и го отведе.
Хлапето легна в наклонената двуколка. Нощта беше студена и то лежеше, придърпало върху коленете си парче сурова кожа, която миришеше на плесен и урина. През цялата нощ се буди и през цялата нощ лаеха кучета, а призори запяха петли и по пътя се чу тропот на копита.
С първата сива светлина на деня по него започнаха да кацат мухи. Те докосваха лицето му и го будеха, а то ги отмахваше с ръка. След известно време се надигна.
Намираха се в празен двор с пръстени стени, в който имаше къща от кал и тръстика. Наоколо се разхождаха пилета, които клопаха и ровеха в пръстта. Малко момче излезе от къщата, свали си панталоните, изходи се, стана и влезе отново вътре. Хлапето погледна към Спроул. Той лежеше по очи върху дъските на каруцата. Беше наполовина завит с одеялото си и мухите пълзяха по него. Хлапето протегна ръка да го раздруса. Беше студен и вкочанен. Мухите се разлетяха и после пак накацаха по него.
Хлапето пикаеше до каруцата, когато войниците влязоха в двора с конете си. Те го хванаха, вързаха ръцете му отзад, надникнаха в каруцата, размениха няколко думи помежду си и го изкараха на улицата.
Отведоха го в една кирпичена постройка и го тикнаха в някаква празна стая. То седеше на пода, а един хлапак с безумни очи стоеше до него на стража със стар мускет.
След известно време войниците дойдоха и отново го поведоха по незастланите улици. Докато вървяха, чуваше музика на фанфари, която ставаше все по-силна. Най-напред редом с него крачеха деца, след това възрастни хора и накрая тълпа от селяни със загоряла от слънцето кафява кожа, облечени в бели памучни дрехи като служители в клиника за душевно болни, жените с тъмни rebozos58, някои от тях с разголени гърди, с лица, намазани с червена охра, пушещи малки пури. Броят на множеството растеше и войниците с мускети на рамо се мръщеха и крещяха сърдито на зяпачите, докато вървяха покрай високата кирпичена стена на църквата. Накрая излязоха на площада.
58
Rebozos (исп.), мн.ч. — дълги шалове, които мексиканките носят на главата си или наметнати на раменете си. — Б.пр.