VI
С идването на деня старите затворници се надигнаха от сламата, седнаха на каменния под и огледаха новодошлите без любопитство. Те бяха полуголи и смучеха зъбите си, сумтяха, шаваха на едно място и се пипаха като маймуни. Пестелива светлина очертаваше високото малко прозорче в тъмнината и някакъв подранил уличен търговец започна да хвали стоката си на висок глас.
Сутрешната им закуска се състоеше от студено пиноле, а след това ги оковаха и ги поведоха по улиците, вонящи и с дрънчащи по тях железа. През целия ден ги надзираваше перверзен тип със златни зъби и плетен камшик от сурова кожа, който ги принуди да застанат на колене в канавките и да събират нечистотиите. Под колелетата на талигите и под краката на просяците, влачейки след себе си торбите си с отпадъци. Следобеда седнаха в сянката на една стена и докато ядяха обяда си, гледаха две кучета, заклещени едно за друго, да се движат странично по улицата.
Как ти се нрави градският живот? — попита Тоудвайн.
Засега не давам и пукната пара за него.
Аз все още чакам да ми хареса, но до този момент не се е случило.
Те проследиха тайно с поглед надзирателя, който мина покрай тях, сключил ръце зад гърба си с килната над едното му око фуражка. Хлапето се изплю.
Аз си го набелязах първи, каза Тоудвайн.
Кого си набелязал първи?
Знаеш кого. Ей онзи там, Пиринчените зъби. Хлапето погледна след бавно крачещата фигура.
Много се притеснявам, че на този нещо може да му се случи. Всеки ден се моля Бог да бди над него.
Как смяташ да се измъкнеш от това затруднение, в което се намираш.
Ще се измъкнем някак. Това не е carcel.
Какво е carcel?
Държавен затвор. Там има хора, които са попаднали зад решетките още през двайсетте години.
Хлапето наблюдаваше кучетата.
След малко надзирателят се върна покрай стената, ритайки краката на заспалите. По-младият часови държеше своята ескопета готова за стрелба, сякаш тези оковани дрипави арестанти изведнъж можеха да се вдигнат на някакъв чутовен бунт. Vamonos, vamonos69, викаше той. Затворниците се изправиха и се затътриха под слънцето. Чу се някакъв звън и по улицата се зададе екипаж. Някои застанаха до бордюра и свалиха шапките си. Напред вървеше войник със звънче, следван от екипажа. Върху едната му страна беше нарисувано око и четири мулета возеха някого в последния му път. Отзад се мъкнеше дебел свещеник с някакво изображение в ръцете. Надзирателите тръгнаха между арестантите, сваляха шапките от главите на новодошлите и ги тикваха в нечестивите им ръце.
Когато екипажът отмина, те сложиха отново шапките на главите си и продължиха нататък. Кучетата стояха опашка до опашка. Други две кучета клечаха отпуснато на известно разстояние, само скелети, лишени от козина, гледайки ту чифтосаните кучета, ту затворниците, които дрънчаха с веригите си по улицата. Всичко блещукаше в горещината, тези форми на живот, като чудеса, сведени до нищожното. Груби подобия, като че ли родени от мълва, след като самите неща бяха избледнели в умовете на хората.
Хлапето зае сламеника между Тоудвайн и един друг мъж от Кентъки, ветеран от войната. Същият този се беше върнал да търси своята тъмноока възлюбена, която бе изоставил преди две години, когато отрядът на Донифан се изтеглил на изток към Салтильо, а офицерите трябвало да прогонят стотици млади момичета, преоблечени като момчета, които следвали армията. Сега той стоеше самотен на улицата в оковите си, някак странно смирен, загледан над главите на градските тълпи, а вечер им разказваше за годините си на запад — приветлив войник, сдържан човек. Като участник в сражението при Миер70, където се били, докато по канализационните тръби, канавките и улуците не потекла кръв, той им описваше как трошливите испански камбани се пръсвали на парчета, когато ги ударел куршум, и как седял до някаква стена върху калдъръма с раздробен крак, заслушан в едно затишие в стрелбата, което прераснало в странна тишина и в тази тишина се чул глух тътен, който първоначално взел за гръмотевица, докато не видял едно гюле да се появява иззад ъгъла, подскачайки по камъните като търкулнала се купа, за да се изгуби малко по-късно от погледа му. Разказа им за това как превзели Чиуауа, макар да били нередовна армия само в дрипи и по бельо, как гюлетата от чиста мед подскачали през тревата като избягали слънца, как дори и конете се научили да се отдръпват от тях или да ги оставят да минат между краката им, как дамите от града ходели с файтони по хълмовете и си правели пикници, наблюдавайки битката, и как нощем, докато седели край огньовете, чували стенанията на умиращите в полето и виждали фенера на катафалката, която се движела между тях като някаква погребална кола от преддверието на ада.
68
И по този въпрос те се оставят на страната (фр.) — юридически израз, чийто смисъл е, че някакъв казус трябва да бъде решен от съда. — Б.пр.
70
Става дума за сражението между опълчението на Република Тексас и мексиканската армия, състояло се на 25-26 декември 1842 г. в Сиудад Миер. — Б.пр.