Това тъмно ядовито лице. Той се втренчи в него, после дръпна сержанта малко по-напред, за да може да огледа негъра по-добре, след което започна да го представя надълго и нашироко на испански. Съдията нахвърли набързо пред сержанта съмнителната кариера на мъжа пред тях, обрисувайки с ръце с удивителна ловкост лъкатушните пътища, които в крайна сметка го бяха довели тук — по собствените му думи също като върви, прекарани през пръстен. В изложението си той включи също препратки към децата на библейския Хам и изгубените племена на израилтяните, някои откъси от древногръцки поети, антропологически наблюдения за разселването на народите по света и за тяхната изолация поради геологически катаклизми и анализ на расовите черти в съответствие с климатичните и географските влияния. Сержантът изслуша всичко това и още много други неща и когато съдията приключи, пристъпи напред и протегна ръка.
Джексън не му обърна внимание. Вместо това погледна съдията.
Какво му каза, Холдън?
Не го оскърбявай, човече.
Какво му каза?
Лицето на сержанта се помрачи. Съдията го хвана за раменете, придърпа го леко към себе си и му прошепна нещо в ухото, а сержантът кимна, отстъпи назад и отдаде чест на чернокожия.
Какво му каза, Холдън?
Казах му, че там, откъдето идваш, не е общоприето хората да се ръкуват.
Не, преди това. Какво му каза преди това?
Съдията се усмихна. Не е необходимо, поде той, отговорните фактори в едно начинание да са наясно с фактите по техния случай, защото в крайна сметка с делата си те ще направят услуга на историята със или без тяхното знание. Но принципът изисква тези факти, доколкото това е възможно, да бъдат доверени на някакво трето лице. Сержант Агилар е точно такова лице и всякакво неуважение към неговото положение се явява нещо вторично в сравнение с отклоненията в онзи по-широк протокол, който влиза в дневния ред на абсолютната съдба. Думите са неща. И той не може да бъде лишен от думите, които са в негово владение. Тяхната власт се издига над неговото неведение за смисъла им.
Чернокожият се потеше. Една тъмна вена на слепоочието му пулсираше като възпламенител. Отрядът беше изслушал съдията в мълчание. Неколцина се усмихнаха. Един слабоумен убиец от Мисури се изкикоти хрипливо като астматик. Съдията се обърна отново към сержанта и двамата продължиха разговора си. Те прекосиха двора към мястото, където стоеше оръжейният сандък, там съдията взе един пистолет и му обясни с огромно търпение как стреля. Хората на сержанта се бяха изправили и стояха в очакване. При портата съдията отброи няколко монети в дланта на Агилар, ръкува се официално с всеки от опърпаните му подчинени, направи им комплимент за тяхната военна подготовка и поведение, след което те излязоха на улицата.
По обяд същия ден наемниците, всеки един от тях въоръжен с чифт от тези пистолети, продължиха по пътя, който водеше навътре в страната.
Съгледвачите се върнаха вечерта. Мъжете слязоха от конете си за първи път този ден и ги оставиха да пасат сред оскъдната растителност, докато Глантън разговаряше със скаутите. След това яздиха, докато се стъмни и си направиха лагер. Тоудвайн, ветеранът и хлапето седяха на известно разстояние от огньовете. Те не знаеха, че са били включени в експедицията на мястото на трима души, убити в пустинята. Тяхната група наблюдаваше индианците делавери, от които също имаше неколцина в отряда. Те стояха малко настрани, приклекнали на пети, и един от тях чукаше с камък кафени зърна върху парче еленова кожа, а останалите се взираха в огъня с черните си като дула на пушки очи. Тази нощ хлапето щеше да види един от тях да разравя с ръце горящата жарава, за да намери подходящия въглен, с който да запали лулата си.
На сутринта станаха, преди да се съмне, и хванаха и оседлаха конете си веднага щом беше достатъчно светло, за да се вижда. Назъбените планини бяха чисто сини на разсъмване, навсякъде цвърчаха птици и когато слънцето изгря, то улови луната на запад в такова положение, че двете светила се озоваха едно срещу друго над земята — слънцето нажежено до бяло, а луната като негова бледа реплика, сякаш бяха краищата на една цев, отвъд чиито предели горяха невъобразими светове. Докато ездачите напредваха в колона по един през мескитовите храсти и пиракантата87 под лекото звънтене на оръжията и юздечките, слънцето се изкачи нагоре, луната залезе и от подгизналите от росата коне и мулета започна да се издига пара — както от самите животни, така и от сенките им.