Ще завият надясно, извика Глантън и в същия момент те го направиха, за да им е по-лесно да стрелят с лъковете си. Стрелите се издигнаха в синевата със слънцето в перата им и сетне изведнъж набраха скорост, летейки с леко свистене като полет на диви патици. Проехтя първият изстрел на пушка.
Хлапето лежеше по корем, държейки големия револвер „Уокър“ с две ръце, произвеждайки изстрелите бавно и старателно, сякаш бе правило всичко това на сън. Воините наближиха на стотина фута, четиресет-петдесет души на брой, и продължиха по края на езерото, след което започнаха да пропадат в талазите от нагорещен въздух, изчезвайки безмълвно от поглед.
Мъжете от отряда лежаха под креозотните храсти, презареждайки оръжията си. Един от конете лежеше в пясъка, дишайки равномерно, а други стояха на краката си, понасяйки забитите в тях стрели с изумително търпение. Тейт и Док Ървинг се изтеглиха назад, за да се погрижат за тях. Останалите наблюдаваха плаята.
Тоудвайн, Глантън и съдията излязоха от укритията си. Взеха от земята един къс мускет, увит в сурова кожа, чийто приклад беше украсен с пиринчени нитове, описващи различни фигури. Съдията погледна на север към белезникавия бряг на езерото, където бяха избягали езичниците. После подаде пушката на Тоудвайн и продължиха.
Мъртвецът лежеше в песъчливата плитчина. Беше гол, ако не се брояха кожените му ботуши и чифт широки долни мексикански гащи. Ботушите му бяха с остри носове като бускини136 и с подметки от нещавена кожа, навити при коленете и вързани с връзки. Пясъкът в плитчината беше потъмнял от кръв. Те стояха там в притихналия зной в края на сухото езеро и Глантън преобърна мъртвеца с ботуша си, откривайки боядисаното му лице. Пясък бе полепнал по очните му ябълки и по гранясалата мас, с която бе намазал тялото си. Виждаше се дупката от куршума на Тоудвайн над долното му ребро. Косата на мъжа бе дълга, черна и посивяла от прахта, а въшките по нея се бяха разбягали. Имаше ивици от бяла боя по бузите му, няколко символа с формата на обърната буква „V“ под носа и тъмночервени фигури под очите и по брадичката. Беше стар и имаше заздравяла рана от копие точно над хълбока и още една от сабя върху лявата буза, която стигаше чак до окото му. По протежение на тези рани имаше татуировки, може би избледнели от годините, но без съответствия в окръжаващата ги наоколо пустиня.
Съдията коленичи и отряза каишката от ягуарска кожа на бойната чанта на индианеца и изпразни съдържанието й на пясъка. В нея имаше козирка за очи, изработена от крило на гарван, броеница от семките на някакъв плод, няколко кремъчета за произвеждане на искра и шепа оловни сачми. Имаше също камък от вътрешностите на някакъв звяр, или така наречения „луд камък“137, който съдията разгледа внимателно и прибра в джоба си. Останалите вещи разстла върху дланта си, сякаш бяха някакви знаци, които можеше да прочете. После разпра долните гащи на мъртвеца с ножа си. До тъмните му гениталии беше привързана малка кожена торбичка, която съдията също отряза, слагайки я в джоба на жилетката си. Най-накрая той хвана тъмните кичури, бръсна пясъка от тях и взе скалпа на индианеца. След това поеха обратно, оставяйки го да се взира със съхнещите си очи в гибелния възход на слънцето.
През целия ден яздеха по бледата пустош, оскъдно обрасла с лобода и просо. Вечерта навлязоха в участък от куха земя, която ехтеше толкова силно под копитата на конете, че те пристъпваха боязливо и леко настрани като циркови животни, а през нощта, докато лежаха на земята, всички чуваха глухия тътен на падащи скали някъде далече долу в ужасяващия мрак на света под тях.
На следващия ден прекосиха езеро от гипс, което беше толкова гладко и фино, че мустангите не оставяха никакви следи върху него. Ездачите бяха намазали лицата си около очите с костен въглен, а някои бяха направили същото и с конете си. Слънцето, отразено от повърхността на езерото, изгаряше долната част на лицата им и сенките на конете и ездачите бяха изрисувани върху финия бял прах като чисто индиго. Далече на север в пустинята се издигаха поклащащи се прашни торнада, които дълбаеха земята, и някои казаха, че били чували за странстващи пилигрими, които били понасяни нависоко като дервиши от тези безумни спирали и след това отново били захвърляни в пустошта, смазани и окървавени, виждайки нещото, което ги е унищожило, да се люшва напред като пиян джин и да изчезва в стихиите, които са го породили. От тази вихрушка не се обаждал никакъв глас и пилигримът с натрошени кости можел да крещи от болка и ярост, но кой ли можел да го чуе? И ако изсъхналите му и почернели останки бъдели намерени от пътешественици, кой можел да каже каква е била причината за неговата гибел?
137
В миналото в Съединените щати е имало поверие, че „лудият камък“ предпазва от бяс, ако бъдеш ухапан от болно животно. — Б.пр.