През нощта седяха край огнищата като духове с прашните си бради и дрехи, погълнати в мисли поклонници на огъня. Пламъците угаснаха и малки въгленчета заподскачаха из равнината, а пясъците пълзяха цяла нощ в мрака като придвижващи се армии от въшки. През нощта няколко от конете започнаха да цвилят диво и призори ги намериха обезумели от снежна слепота и трябваше да ги застрелят. Когато потеглиха, мексиканецът, на когото викаха Макгил, яздеше трети кон за трети ден. Той не беше зачернил очите на животното, което яздеше на идване от сухото езеро и впоследствие само дето не се наложи да му слага намордник като на куче. Конят, който яздеше сега, беше още по-див, а отрядът разполагаше само с три свободни коня.
Същия ден двамата делавери, които ги бяха изоставили след Ханос, ги настигнаха на мястото, където пладнуваха до един минерален извор. Те водеха също коня на ветерана, все още оседлан. Глантън тръгна към животното, вдигна влачещите се по земята юзди и го поведе към огъня, където извади пушката от калъфа й, подаде я на Дейвид Браун и после започна да рови в торбата, привързана до задния лък на седлото, и да хвърля оскъдните вещи на ветерана в огъня. Той свали сбруята и останалото снаряжение и ги струпа в пламъците — одеяла, седло и всичко останало, и мазната вълна и кожа изпратиха зловонен сив облак дим към небето.
Сетне продължиха нататък. Два дни поред делаверите тълкуваха димните сигнали по далечните върхове, които след това изчезнаха и повече не се появиха. Когато навлязоха в подножието на планината, се натъкнаха на стар прашен дилижанс с шест впрегнати коня, които пасяха сухата трева в една падина сред голите линеещи растения.
Няколко души от отряда се насочиха към екипажа, конете тръснаха глави, подплашиха се и побягнаха в тръс. Ездачите ги гонеха в кръг из падината, докато накрая те заприличаха на коне във въртележка, а дилижансът трополеше след тях с едно счупено колело. Чернокожият излезе напред, размахвайки шапката си, подвикна им да спрат, приближи се към тях все така с шапката в ръка, заговори им, докато потръпваха, и след това се пресегна да вземе влачещите се по земята юзди.
Глантън мина покрай него и отвори вратата на екипажа. Купето беше пълно с трески от скоро натрошено дърво и оттам изпадна тялото на мъртвец, чиято глава увисна надолу. Вътре имаше още един мъж и младо момче, които лежаха като положени в катафалка с оръжията си в ръка, а вонята, която идваше от тях, беше достатъчно силна, за да прогони лешояд от касапска каруца, натоварена с вътрешности. Глантън взе оръжията и мунициите и ги раздаде на хората си. Двама мъже се покатериха на багажника, разрязаха въжетата и парцаливия брезент, избутаха долу с крак един параходен куфар и една стара куриерска чанта от сурова кожа и разбиха ключалките им. Глантън преряза ремъците на куриерската чанта с ножа си и изсипа съдържанието й на пясъка. Писма, написани до всякакви места, освен до това, започнаха да прелитат и да се носят из каньона. Имаше няколко торбички с етикетчета с проби от руда в дървена кутия, които той изсипа на земята, разрита буците и ги огледа. Надникна още веднъж в дилижанса, след това се изплю, обърна се и погледна конете. Бяха големи американски коне, но напълно изтощени. Той нареди да отрежат ремъците на два от тях, сетне даде знак на чернокожия да се отдалечи от коня, който беше най-напред, и замахна с шапката си към животните. Те тръгнаха нестройно със скърцащи ремъци по дъното на каньона, дилижансът се полюшваше на кожените си ресори, а мъртвецът висеше наполовина навън от похлопващата врата. После конете и екипажът започнаха да се губят в равнината, първо като звук и после като очертание, разтваряйки се в знойната мараня над пясъците, докато не се превърнаха само в петънце, което напредваше бавно в тази химерична празнота, за да изчезне накрая напълно. Ездачите продължиха нататък.
През целия следобед яздеха в колона по един през планините. Един сив сокол прелетя над тях, сякаш търсеше знамето им, и след това се изви встрани над равнината върху стройните си грабливи криле. В сумрака на този ден те минаха през градове от пясъчници, покрай един замък, цитадела, оформена от вятъра стражева кула и каменни хамбари, някои все още уловили слънцето, а други вече в сянка. Минаха през участъци с варовикова глина и теракота, покрай пукнатини в медни шисти и през местност, обрасла с дървета, докато накрая стигнаха до една издатина, откъдето се откриваше гледка към суровата пуста калдера и изоставените руини на Санта Рита дел Кобре138.
138
Някога мексикански град, известен с добива си на медна руда. Днес град-призрак в окръг Грант, Ню Мексико, Съединени американски щати. — Б.пр.