Защо не застреляте това нещо? — попита Ървинг.
Колкото по-рано умре, толкова по-рано ще изгние, отговориха те.
Ървинг се изплю. Смятате да го ядете, макар че е ухапан от змия? Глантън и съдията погледнаха скватерите, а скватерите забиха поглед в земята. Няколко от гредите на тавана бяха наполовина рухнали и подът на стаята беше пълен с кал и отломки. Сутрешните лъчи на слънцето паднаха косо в разнебитеното помещение, откривайки пред погледа на Глантън едно мексиканско момче или мелез, може би на около дванайсет години, което седеше свито в ъгъла. То срещна погледа на Глантън едновременно дръзко и ужасено.
Чие е детето? — попита съдията.
Те свиха рамене, поглеждайки настрани.
Глантън се изплю и поклати глава.
Оставиха съгледвачи на плоския покрив, разседлаха конете и ги изкараха да пасат, а съдията взе едно от товарните животни, изпразни дисагите му и тръгна да огледа мините. Следобеда той седеше на двора и чупеше рудни проби с чукче — фелдшпат139 с богато съдържание на червен куприт и буци от местни самородни метали, в чиито структури Холдън възнамеряваше да прочете новини за произхода на земята, държейки импровизирана реч пред малка аудитория, която кимаше и плюеше. Неколцина му цитираха Светото писание, за да оборят неговата подредба на еоните от началото на древния хаос, а други правеха вероотстъпнически предположения. Съдията се усмихваше.
Книгите лъжат, казваше той.
Бог не лъже.
Така е, съгласи се съдията. Не го прави. Както сам твърди.
Той вдигна парче скала.
Бог говори в камъните, дърветата и костите на нещата.
Дрипавите скватери кимаха помежду си и скоро му повярваха — на този човек на знанието и на сложните размишления. Съдията ги насърчи, докато те станаха верни поддръжници на новия порядък на света, при което той се присмя на глупостта им.
По-голямата част от отряда посрещна нощта върху сухата пръст на двора под звездите. Сутрешният дъжд ги прогони оттам и те се сгушиха в тъмните пръстени кабинки покрай южната стена. В канцеларията на форта бяха наклали огън направо на пода и димът се издигаше през полуразрушения покрив; Глантън, съдията и помощниците им седяха около пламъците и пушеха лулите си, а скватерите седяха малко по-настрани и дъвчеха тютюна, който им бяха дали, плюейки към стената. Малкият мелез ги наблюдаваше с тъмните си очи. От запад от ниските тъмнеещи хълмове дойде вой на вълк, който обезпокои скватерите и извика усмивки на лицата на ловците. В нощ, огласяна от джафканията на чакали и писъците на сови, те знаеха, че това е просто звук, идващ от един познат звяр, самотен lobo, може би с посивяла муцуна, увиснал като марионетка от луната с дългата си виеща паст.
През нощта стана студено, разрази се буря и заваля и скоро цялата дива менажерия от пустошта се умълча. Един кон провря дългата си влажна муцуна през пролуката на вратата и Глантън го погледна и му заговори. Животното повдигна глава, изви устната си и се върна в дъжда и нощта.
Скватерите проследиха този епизод, както и всичко останало с техните подвижни очички и един от тях отбеляза, че никога не би си взел кон за домашен любимец. Глантън се изплю в огъня, погледна този противник на конете в дрипи и поклати глава, впечатлен от този удивителен феномен на глупостта във всичките й форми и проявления. Дъждът поотслабна и в настъпилото затишие над главите им се чу продължителен грохот на мълния, който отекна сред скалите, след което дъждът заваля по-силно, докато накрая вече се лееше през почернелия отвор в покрива сред издигащата се пара и съскането на огъня. Един от мъжете стана, довлече отнякъде изгнили парчета от някакви стари греди и ги струпа в пламъците. Димът се разпростря към огъналите се подпори над главите им и малки поточета от течна глина започнаха да се стичат от покрития с чимове покрив. Навън дворът беше наводнен под талазите дъжд, носени от вихрите, а светлината на огъня, идваща от вратата, очертаваше бледа ивица върху плиткото море, покрай което конете стояха като крайпътни зрители, очакващи някакво събитие. От време на време някой от мъжете ставаше и излизаше, при което сянката му падаше върху животните, които клатеха нагоре-надолу мокрите си глави, удряха с копита във водата и оставаха да чакат в дъжда.
Мъжете, които бяха на пост, влязоха в стаята, застанаха до огъня и от тях започна да се издига пара. Чернокожият стоеше до вратата — нито вътре, нито вън. Някой съобщи, че съдията се е качил гол на стената на форта, огромен и блед под откровението на мълниите, крачейки по периметъра и декламирайки нещо в стародавен епически стил. Глантън наблюдаваше безмълвно огъня, а мъжете се завиха с одеялата си на по-сухите места по пода и скоро заспаха.