Хлапето си помисли, че Тобин има предвид птиците и разни пълзящи гадини, но онзи, наблюдавайки го, наклони леко глава и каза: Няма човек, който да не чува този глас.
Хлапето се изплю в огъня и се върна към работата си. Аз не съм чувал никакъв глас, каза то.
Когато той спре, рече Тобин, ще разбереш, че си го чувал през целия си живот.
Така ли?
Да.
Хлапето обърна кожения ремък в скута си. Бившият свещеник го държеше под око.
През нощта, продължи Тобин, когато конете пасат и отрядът спи, кой ги чува да пасат?
Никой не ги чува, ако всички спят.
Точно така. А ако те спрат да пасат, кой се събужда?
Всички.
Да, потвърди свещеникът. Всички.
Хлапето вдигна глава. А съдията? Гласът говори ли му на него?
Съдията… поде Тобин, но след това замълча.
Аз съм го виждал и преди, рече хлапето. В Накогдочес.
Тобин се усмихна. Всеки в отряда твърди, че е срещал този негодник с черна душа на някакво друго място.
Бившият свещеник потри брадата си с опакото на ръката си. Той ни спаси всичките, признавам му го. След като се отклонихме от Литъл Колорадо, ние останахме без фунт барут. Какъв ти фунт. Нямахме дори прашинка. И той седеше там на скалата по средата на най-голямата пустиня, която някога би искал да видиш. Настанен на камъка като човек, който чака дилижанс. Браун го помисли за мираж. Беше готов да стреля по него, ако имаше с какво да стреля.
Как стана, че останахте без барут?
Всичкият отиде, докато стреляхме по диваците. Прекарахме девет дни в някаква пещера, изгубихме повечето коне. От Чиуауа тръгнахме трийсет и осем души и бяхме четиринайсет, когато съдията ни намери. Смъртно уморени и обърнати в бягство. Всички знаехме много добре, че в тази забравена от бога страна рано или късно щяхме да се натъкнем на някаква теснина, задънена улица или грамада с камъни, където щяхме да бъдем притиснати в ъгъла с празни оръжия. Но съдията… мисля, че трябва да му отдадем дължимото.
Хлапето държеше гвоздейчето в едната си ръка, а шилото в другата, взирайки се в бившия свещеник.
През цялата нощ пътувахме през равнината и през по-голямата част от следващия ден. Делаверите непрекъснато подвикваха да спираме и притискаха ухо до земята, ослушвайки се. Нямаше къде да избягаме, нито къде да се скрием. Нямам представа какво очакваха да чуят. Бяхме наясно, че проклетите тъмнокожи са някъде там и що се отнася до мен, това беше повече, отколкото исках да знам. Изгревът, който бяхме видели, щеше да ни бъде последният. Всички гледахме назад, откъдето бяхме дошли. Не знам колко надалече вижда човек. Петнайсет-двайсет мили.
И после някъде по пладне на същия ден видяхме съдията на неговата скала там в пустошта, съвсем сам. Да, и наоколо нямаше никаква друга скала, освен тази. Ървинг предположи, че навярно сам я е донесъл. Аз пък казах, че тя е нещо като знак, с който да се отграничи от нищото. Той носеше същата пушка, с която е и сега, цялата от немско сребро и с името, което сам й е дал, изписано върху края на приклада на латински: Et In Arcadia Ego146. Което е напомняне за смъртоносното в нея. Хората често дават имена на оръжията си. Чувал съм за Сладки устни, Повик от гробището и всевъзможни женски имена. Но неговата пушка е единствената, на която пише нещо от класиката.
И той седеше там. Без кон. Сам-самичък, с кръстосани крака. Усмихваше се, докато се приближавахме, сякаш ни очакваше. Носеше стара брезентова войнишка торба и старо вълнено палто през рамото. В раницата си имаше чифт пистолети и добър асортимент от звонкови монети, златни и сребърни. Нямаше дори манерка. Беше все едно… Човек не можеше да каже откъде се е взел там. Каза, че пътувал с някакъв керван от фургони, но после се разделил с тях, за да продължи сам.
Дейви искаше да го оставим там. Имаше някакви морални задръжки към него, така е и до ден-днешен. Глантън само го изучаваше. Трудно ми е да отгатна какво откри той в него тогава там сред пустошта. Не знам и досега. Те имат тайно споразумение. Някакъв страшен договор. Помни ми думата. Ще видиш, че съм прав. Глантън заповяда да му докарат двата последни товарни коня, преряза ремъците и остави дисагите да лежат там, където паднаха на земята, а Холдън се качи на единия от тях и скоро двамата разговаряха като братя. Съдията яздеше животното без седло като индианец, с торбата и пушката си върху гърба на коня, и се оглеждаше наоколо с най-голямо задоволство, сякаш всичко се беше наредило точно както бе искал и денят не би могъл да бъде по-хубав.
Не бяхме пътували дълго, когато той промени курса ни с около девет румба на изток. Посочи ни една планинска верига на около трийсет мили разстояние и поехме натам, без никой да попита защо. По това време Глантън вече му беше разказал в какво се беше забъркал, но ако фактът, че нямахме барут и че половината апачи бяха по петите ни, притесни съдията, той с нищо не го показа.
146
Препратка към едноименната картина на френския художник Никола Пусен, на която са изобразени пастири от Античността, събрани около надгробен камък, на който пише Et In Arcadia Ego (букв. „И аз съм в Аркадия“), тоест смъртта достига дори и онези, които живеят в щастливата Аркадия. Преносното значение на тази латинска фраза е: „Помни, че си смъртен“. — Б.пр.