Само Бог в неговото величие знае какво са си помислили тогава. Те се бяха пръснали из полето от лава, един от тях посочи с ръка и останалите вдигнаха глави. Без съмнение бяха като ударени от гръм, когато забелязаха единайсет души, кацнали на ръба на този попарен атол като птици, изгубили пътя си. Диваците заговориха помежду си и ние ги наблюдавахме, за да видим дали ще изпратят някого за конете ни, но те не го сториха. Алчността им надделя над всичко останало и те се закатериха по лавата към основата на конуса, надпреварвайки се помежду си.
Предполагах, че имаме около час. Ние ги наблюдавахме, наблюдавахме отвратителния разтвор на съдията, който съхнеше на скалите, и наблюдавахме облака, който напредваше към слънцето. Един по един ние престанахме да гледаме скалите и диваците, защото облакът като че ли се беше устремил право към слънцето и щеше да го скрие след около час, а това беше последният час, който имахме. Е, съдията седеше и си водеше някакви бележки в своя малък тефтер, сетне също видя облака, остави тефтера си и също се загледа в него. Никой не говореше. Никой не проклинаше и никой не се молеше, просто гледахме. Облакът скри само крайчеца на слънцето, без да хвърли върху нас сянка, а съдията взе тефтера си и продължи да си води записките както преди. Аз го наблюдавах. После се спуснах малко по-ниско и докоснах сместа с ръка. От нея излизаше топлина. Тръгнах по ръба на кратера и видях, че диваците прииждаха от всички страни, защото този гол чакълест склон беше еднакъв навсякъде. Огледах се за по-масивни камъни, които да търкулна надолу, но най-големите бяха колкото юмрук. Това беше всичко — само чакъл и скални късове. Погледнах Глантън, който наблюдаваше съдията с празен поглед.
Съдията пък затвори тефтера си, съблече кожената си риза, разстла я върху подобната на чаша вдлъбнатината и ни извика да му донесем сместа. Всички ножове бяха извадени и започнахме да я остъргваме с тях, а той ни предупреди да внимаваме да не предизвикаме искра при съприкосновението на остриетата с кремъчните скали. Струпахме всичко върху ризата и той се зае да разбива материала на парчета и да го стрива с ножа си. И после извика високо: капитан Глантън!
Капитан Глантън. Можеш ли да повярваш? Капитан Глантън, казва той, елате да заредите вашата двуцевна пушка и да видим какво се е получило тук.
Глантън гребна от сместа и зареди и двете цеви, сетне постави два куршума с парченца пластир, натиквайки ги навътре, сложи капсули и пристъпи към края на кратера. Но съдията имаше друго наум.
Надолу в търбуха на това нещо, каза той, и Глантън въобще не попита защо. Той тръгна по вътрешния ръб на този ужасен комин, вдигна пушката си над него, прицели се право надолу, запъна ударника и стреля. Такъв звук не се чува всеки ден. Целият потреперих. Той изстреля и двата заряда и погледна съдията. Холдън само махна с ръка и продължи да стрива материала, след това ни повика всички да напълним роговете и барутниците си и ние закръжихме около него един по един, сякаш очаквахме причастие. И когато всички бяха получили своя дял, той напълни своята барутница, извади пистолетите си и започна да ги зарежда. Първите от диваците бяха на не повече от двеста метра разстояние. Ние бяхме готови да ги нападнем, но съдията отново имаше друга идея. Той стреля с пистолетите си надолу в кратера, с всичките десет гнезда, правейки паузи между изстрелите, и след това ни даде знак да се прикрием, докато презареждаше. Цялата тази стрелба накара диваците да забавят ход, защото те бяха почти сигурни, че нямаме никакъв барут. След това съдията стъпи на ръба на кратера, извади от торбата си една бяла ленена риза, размаха я към червенокожите и започна да им крещи нещо на испански.
Е, на човек направо да му се доплаче като го гледа. Всички са мъртви, викаше той. Имайте милост към мен. Todos muertos. Todos.147 И размахваше ризата си. Боже мой, в следващия момент те плъпнаха нагоре по склона като джафкащи кучета, а той, съдията, се обръща към нас с онази негова усмивка и ни вика: Господа. Това беше всичко, което каза. Пистолетите му бяха затъкнати в колана откъм гърба. Той ги извади, по един във всяка ръка — владее еднакво добре и двете си ръце като паяк и с очите си съм го виждал да пише с всяка от тях — и започна да стреля по индианците. Не ни беше нужна втора покана. Боже, това беше касапница. При първия залп убихме около дузина души и продължихме в същия дух. Преди последният нещастен „негър“ да се добере до дъното на склона, петдесет и осем от тях лежаха мъртви сред камънаците. Те просто се пързаляха надолу като плява, пусната в силоз, някои обърнати насам, други натам, и направиха верига от тела около подножието на планината. Ние подпряхме пушките си върху пластовете сяра и застреляхме още деветима върху равнината от лава. Все едно бяхме на стрелбище. Даже започнаха да се правят залози. Последният от тях, когото застреляхме, беше горе-долу на миля от дулата ни и при това докато бягаше презглава.