Бившият свещеник се обърна и погледна хлапето. Такъв видях съдията първия път, каза той. Да. Той е нещо, което трябва да бъде изучавано.
Хлапето погледна Тобин. Той на какво е съдия? — попита то.
На какво е съдия?
На какво е съдия.
Тобин хвърли поглед към огъня. Ех, момче. Говори по-тихо. Ще те чуе. Ушите му са като на лисица.
XI
Те яздеха през планините и пътят им ги отведе към високи борови гори с вятър между дърветата и самотни писъци на птици. Неподкованите мулета криволичеха през сухата трева и боровите иглички, заобикаляйки дърветата. В синкавите пластове от изстинала лава по северните склонове — тесни ивици от стар сняг. Яздеха на зигзаг през самотна трепетликова гора, където нападалите листа лежаха като златни дискове върху влажния черен път. Те проблясваха като милиони пайети в бледите просвети. Глантън взе едно от листата, завъртя го като малко ветрило, подържа го още за миг и след това го пусна да падне, но съвършенството му не остана незабелязано от него. Яздеха през тясна клисура, където листата бяха покрити с лед, и пресякоха висока седловина, където дивите гълъби се носеха стремително надолу по посока на вятъра, стрелваха се през една пролука в скалите на няколко фута от земята, лъкатушеха диво между мустангите и след това се спускаха надолу в синята бездна. Сетне навлязоха в тъмна елова гора; дребните испански кончета вдишваха с усилие разредения въздух и точно по здрач, когато конят на Глантън прескачаше паднал дънер, една мършава светлокафява мечка се надигна в другия край на едно мочурливо място, където се хранеше, и ги погледна с мътните си свински очички.
Конят на Глантън се изправи на задните си крака, а самият той се притисна към гърба на животното и извади пистолета си. Един от делаверите беше непосредствено зад Глантън и конят, който яздеше, рязко се дръпна назад. Той се опита да го обърне в правилната посока, налагайки го с юмруци по главата. Безкрайно удивена, мечката извърна към тях дългата си муцуна, изръмжавайки уплашено. От изцапаната й с кръв паст висеше недосдъвкано парче месо. Глантън стреля. Куршумът удари мечката в гърдите, тя се наведе напред със странен стон, сграбчи делавера и го вдигна от коня му. Глантън стреля отново в момента, когато мечката се обърна и куршумът този път се заби в гъстата козина на рамото й. Мъжът в това време висеше от челюстите на мечката, гледайки надолу към тях, глава до глава със звяра, обгърнал шията му с ръка като някакъв умопобъркан дезертьор, който дава открит израз на приятелските си чувства към врага. Из цялата гора се носеха виковете на мъжете, които удряха и шибаха цвилещите коне с камшици в опит да ги укротят. Глантън запъна пистолета си за трети път, докато мечката се олюляваше с индианеца, увиснал от устата й като кукла, и сетне пропълзя над него, подобна на море от козина с цвят на мед, омазана с кръв и лъхаща на мърша и на онази особена меча смрад, напомняща миризма на корени. Изстрелът отекна нависоко над главите им, едно малко ядро от метал се устреми към далечните пояси от материя, шлифовайки беззвучно въздуха на запад. Проехтяха още изстрели, звярът побягна със страховити огромни скокове към гората със заложника си и се изгуби в сумрака на дърветата.
Делаверите преследваха животното три дни, а в това време отрядът продължи по пътя си. Първия ден се натъкнаха на кръв и видяха къде мечката беше почивала и къде раната й бе спряла да кърви, на втория ден забелязаха следите там, където се беше влачила по гнилите листа под дърветата, на третия вървяха по една съвсем смътна диря по високо каменисто плато и след това нищо. Останаха в очакване на някакъв знак, докато се стъмни, след това спаха на кремъчните скали и на следващия ден, когато се събудиха, погледнаха на север към цялата тази дива камениста страна. Мечката бе отнесла техния съплеменник като някакъв приказен звяр от книжка с картинки и земята ги беше погълнала и двамата, без да остави никаква надежда той да бъде върнат или откупен. Те хванаха конете си и ги поведоха обратно. Нищо не помръдваше в това планинско мъртвило, освен вятърът. Не говореха помежду си. Бяха хора от друго време и макар всички да носеха християнски имена, бяха прекарали целия си живот в пустошта също като бащите си преди тях. Научили се бяха да воюват, воювайки, и цели поколения от техния народ бяха изтиквани от източния бряг навътре в континента, от пепелищата на Гнейденхутен151 към прериите и сетне към кървавите земи на запада. Ако голяма част от света бе мистерия, неговите предели не бяха, защото той беше без мяра и без граници и в него живееха ужасяващи създания, хора с различни цветове на кожата и същества, каквито никой човек не бе виждал, и въпреки това нито едно от тях не беше толкова чуждо, колкото собствените им сърца вътре в тях, каквито и зверове да имаше и каквато и пустош да обитаваха.
149
Кит Сил, което буквално означава „счупена къща“ на езика на индианците навахо, е добре запазено скално селище на древния народ анасази в района Кайента, щата Аризона. — Б.пр.
151
Става дума за Клането при Гнейденхутен, при което 96 делавери християни биват избити на 8 март 1792 г. в Охайо от военно опълчение на Пенсилвания по време на Американската война за независимост. — Б.пр.