Те намериха следата на отряда рано на следващия ден и го настигнаха още преди да се мръкне. Конят на загиналия войн стоеше оседлан сред другите коне, както го бяха оставили, и те свалиха торбите от него, разделяйки си имуществото му, а името на този мъж не беше споменато никога повече. Вечерта съдията седна при тях край огъня, разпита ги, нарисува на земята карта на района и известно време я разглежда. След това стана и я стъпка с ботушите си, а на сутринта продължиха нататък, както преди.
Пътят им сега минаваше през гора от дъбове джуджета и крайречна низина, където между скалните пластове по околните склонове растяха черни дървета. Те яздеха в слънчевия ден през високата трева и в късния следобед се изкачиха на стръмен склон, подобен на скална стена, която като че ли обграждаше целия познат свят. Долу под бледнеещата светлина тлееше равнината Сан Агустин, простираща се на североизток. Земята в тази посока блуждаеше в дълга тиха извивка под талазите от дим, издигащи се от подземните въглищни залежи, които горяха там от хиляда години. Конете си избираха предпазливо пътя по ръба на скалата, а всеки от ездачите гледаше посвоему на тази древна гола земя.
През следващите дни яздеха през местност, където можеше да си изпечеш ръката, ако я сложиш върху камъните, и където нямаше нищо друго освен камъни. Придвижваха се в тясна анфилада по пътека, осеяна със сухи кози барабонки, извърнали глави от пропастта и нагорещения като в пещ въздух, който лъхаше от нея. Наклонените черни силуети на ездачите бяха очертани със строга неумолима отчетливост като фигури, които можеха да разтрогнат договора си с породилата ги плът и да продължат самостоятелно по голата скала, без никакво отношение към слънце, човек или бог.
Оттам продължиха през дълбока клисура, където копитата на конете чаткаха по камъните, а в процепите между скалите се простираха хладни синкави сенки. Стари кости и отломки от изрисувани глинени съдове в сухия пясък на дерето, а в скалата над тях издялани пиктограми на кон, пума, костенурка и испански конници с шлемове и кръгли щитове, внушаващи високомерно презрение към камъка, тишината и самото време. В разломите и пукнатините на стотици футове над тях се виждаха малки гнезда от слама и наноси, останали там от стари наводнения. Ездачите чуваха тътена на гръмотевици в някаква безименна далнина и държаха под око тясната ивица небе над тях в очакване да притъмнее и да завали, докато се провираха през тесните стени на каньона. Сухите бели камъни по дъното на пресъхналата река бяха овални и гладки като някакви тайнствени яйца.
Тази нощ лагеруваха сред развалините на стара цивилизация дълбоко в скалистите планини, малка долина с чиста течаща вода и добра трева. Под надвисналата скала имаше обиталища от кал и камък, обградени със стени, а в долината се виждаха следи от стари напоителни канали. Рохкавият пясък бе осеян с чирепи от глинени съдове и парчета от почерняло дърво, а върху него се кръстосваха следите от безбройни сърни и други животни.
Съдията се поразходи из руините по здрач, някогашните стаи все още почернели от дървесния дим, стари неодялани камъни, парчета от счупени глинени съдове сред пепелта и малки изсъхнали царевични кочани. Няколко изгнили дървени стълби, все още подпрени на стените на къщите. Той обикаляше из полуразрушените киви152, взимайки от земята разни малки предмети, после седна на една висока стена и започна да ги скицира в бележника си, докато мръкна.
Пълната луна изгря над каньона и в малката долина се възцари дълбока тишина. Койотите може би се страхуваха от собствените си сенки, защото от тях не се чуваше никакъв звук, нито от вятър, нито от птица — само тихото ромолене на поточето, което течеше по пясъка в тъмнината малко по-нататък под огньовете им.
152
Кива (kiva) — подземно или частично подземно помещение в индианско селище, използвано за церемониални цели. — Б.пр.