Що за хора са били индианците, които са живели тук, съдия?
Съдията вдигна глава.
Според мен мъртви, а ти как мислиш, съдия?
Не чак толкова мъртви, отбеляза съдията.
Помоему те са били нелоши каменоделци. Сегашните негри, които живеят по тия места, са съвсем други.
Не чак толкова мъртви, повтори съдията. След това той им разказа друга история и тя беше следната:
Преди няколко години на запад някъде в Алеганите153, когато там било още пустош, живеел мъж, който държал магазин за сбруя до един федерален път. Това бил единственият му поминък, но той печелел малко, защото по онези места нямало много пътници. Затова не след дълго му станало навик да се преоблича като индианец, да заема позиция на няколко мили от магазина си и да иска от минаващите да му дават пари. По това време той не бил сторил никому нищо лошо.
Веднъж някакъв възрастен мъж минал по пътя и сарачът, натъкмен с броеници и пера, излязъл иззад едно дърво и му поискал няколко монети. Онзи бил млад и му отказал, а след това се досетил, че сарачът бил бял и му заговорил по начин, който го накарал да се засрами и да го покани в дома си, който бил на няколко мили нагоре по пътя.
Старият сарач живеел в дървена къща, облицована отвън с кора от дърво, и имал съпруга и две деца, които го смятали за луд и само чакали удобен случай да избягат от него и от това диво място, където ги бил довел. Затова те посрещнали госта с добре дошъл и жената му приготвила вечеря. Но докато той ядял, старецът отново се опитал да си изпроси пари от него и казал, че били много бедни, което било истина. Пътникът се вслушал в думите му и извадил от джоба си две монети, каквито сарачът не бил виждал. Той ги взел, разгледал ги, показал ги на сина си, а непознатият като завършил обяда си, му казал, че може да ги задържи.
Но неблагодарността се среща по-често, отколкото си мислите. Сарачът не бил доволен и започнал да разпитва дали не би могъл да получи още една монета за съпругата си. Пътникът бутнал чинията си, завъртял се на стола и прочел на стареца лекция за неща, които сарачът знаел, но бил забравил, а също и за други неща, които го накарали да се замисли. В заключение пътникът му казал, че той е изгубен и за Бога, и за човечеството и ще остане такъв, докато не приеме своя брат в сърцето си, както приема самия себе си, или не срещне самия себе си в нужда на някое пустинно място в света.
И тъкмо когато завършвал речта си, по пътя минал негър, който теглел погребална катафалка, натоварена с един от неговите хора. Тя била боядисана в розово, а негърът носел пъстри дрехи като карнавален клоун и младият мъж посочил този негър, който вървял по пътя и казал, че дори и един черен негър…
Тук съдията се прекъсна. Той се взираше в огъня и сетне вдигна глава и се огледа. Разказът му много приличаше на някакво представление. Той не бе изгубил нишката на историята си. Усмихна се на насядалите наоколо слушатели.
… Казал му, че дори и един луд черен негър не стои по-долу от другите хора. След това синът на стария сарач станал и започнал сам да държи реч, сочейки пътя и призовавайки да бъде направено място за негъра. Той използвал точно тези думи. Да бъде направено място. Разбира се, по това време негърът и катафалката вече били отминали. Тогава старецът отново започнал да се разкайва и заявил, че момчето било право, а старата му жена, която седяла до огъня, била смаяна от всичко, което била чула, и когато гостът им обявил, че е време да си тръгва, тя имала сълзи в очите си, а малкото й момиче излязло иззад леглото и се вкопчило в дрехите му.
Старецът му предложил да повърви с него и да го изпрати до кръстопътя, за да му покаже по кой път да тръгне и по кой не, тъй като в тази част на света почти нямало пътни знаци.
Докато вървели, те говорили за живота на такова пусто място, където срещаш хората само веднъж в живота и никога повече и така незабелязано стигнали до разклонението, където непознатият казал на стареца, че го е изпратил достатъчно, благодарил му и след като се сбогували, продължил нататък. Но на сарача, изглежда, му станало много мъчно, че са се разделили, извикал подир пътника и повървял още малко с него. Така стигнали до едно тъмно място, където пътят навлизал в дълбока гора, и тук старецът убил пътника. Убил го с един камък, взел дрехите, часовника и парите му и го погребал в плитък гроб край пътя. После поел обратно към вкъщи.
На връщане сарачът разкъсал собствените си дрехи, разкървавил се с парче кремък и казал на жена си, че били нападнати от разбойници, младият пътник бил убит и се спасил само той. Жената се разплакала и след известно време накарала мъжа си да я заведе на мястото, набрала букет от диви иглики, които растели наоколо в изобилие, сложила ги върху камъните и ходила там още много пъти, докато остаряла.