Вратите на колибите стигаха до пояса и гледаха на изток и малко от тях бяха достатъчно високи, за да може човек да стои вътре изправен. Последната, в която Глантън и Дейвид Браун влязоха, беше пазена от голямо свирепо куче. Браун извади пистолета от пояса си, но Глантън го спря. Той се отпусна на едно коляно и заговори на животното. То стоеше свито до далечната стена на хогана154; беше оголило зъби, главата му се поклащаше ту насам, ту натам, а ушите му бяха прибрани до главата.
Ще те ухапе, предупреди го Браун.
Дай ми малко сушено месо.
Глантън се наведе напред, говорейки на кучето, което на свой ред го гледаше.
Решил си да дресираш този кучи син? — рече Браун.
Мога да дресирам всяко нещо, което яде. Дай ми парче сушено месо.
Когато Браун се върна със сушеното месо, кучето се оглеждаше неспокойно. А после, когато излизаха от каньона, поемайки на запад, то подтичваше, накуцвайки леко, край копитата на коня на Глантън.
Пътуваха по една стара камениста пътека, която ги изведе от долината и оттам към високия проход, където мулетата се катереха по скалистите издатини като кози. Глантън водеше коня си и подвикваше от време на време на другите да побързат, но въпреки това мракът ги застигна и те замръкнаха на това място по протежение на един разлом в стената на клисурата. Той започна да ги ругае, настоявайки да продължат нагоре, но пътеката стана толкова тясна и опасна, че бяха принудени да спрат. Оставили конете си в горната част на прохода, делаверите се върнаха пеша и Глантън заплаши да ги застреля всички, ако бъдат нападнати на това място.
Всеки от мъжете прекара тази нощ на пътеката до краката на коня си, между стръмната пропаст долу и отвесната скала нагоре. Глантън седеше в началото на колоната, сложил оръжията пред себе си, наблюдавайки кучето. На сутринта станаха и продължиха, срещнаха другата група разузнавачи и конете им на върха на превала и ги изпратиха отново напред. Яздеха през планините през целия ден и ако Глантън беше спал, никой не видя да го прави.
Делаверите бяха открили, че селото е пусто от десет дни и че индианците гиленьос са се разбягали на всички страни. Нямаше и никакви следи. Отрядът яздеше през планините в колона по един. Разузнавачите ги нямаше от два дни. На третия ден се върнаха в лагера с конете си, окапали от умора. На сутринта бяха видели огньове на едно тясно синьо плато на около петдесет мили на юг.
XII
През следващите две седмици яздеха през нощта, без да палят огън. Свалиха подковите на конете си и запълниха дупките от пироните с глина, и тези, които все още имаха тютюн, го дъвчеха и плюеха в кесиите си, и спяха в пещери или направо върху голите камъни. Прекарваха конете си през собствените си следи там, където слизаха от тях, зариваха изпражненията си в земята като котки и почти не говореха. Докато пресичаха тези скалисти хребети през нощта, изглеждаха далечни и лишени от плът. Като някакъв патрул, осъден да язди по силата на древно проклятие. Нещо, родено от тъмнината чрез проскърцването на кожа и подрънкването на метал.
Понякога прерязваха гърлото на някое от товарните животни, сушаха месото и си го разделяха. Пътуваха под надвиснали диви планини през широка содена равнина, следвани от сухия тътен на мълния на юг и намек за светлина. Под сиянието на издутата луна сенките на конете и ездачите изглеждаха като приковани към снежносинята земя и с всяко следващо проблясване на светкавица, докато бурята се приближаваше, същите тези силуети се извисяваха с ужасяваща гротескност като някакъв трети аспект на тяхното присъствие, отпечатано — черно и диво — върху голата земя. Те продължаваха да яздят. Яздеха като хора с мисия, чийто произход водеше началото си още преди идването им на този свят, като кръвни наследници на някакъв орден, едновременно властен и далечен. Защото, макар всеки от тях да беше отделна личност, заедно те съставляваха нещо, което не бе съществувало никога досега и в тази обща душа имаше пустини, които едва ли бяха по-обясними от белите полета по старите карти, където живееха чудовища и където нямаше нищо друго освен предполагаеми ветрове.
155
Герои от древногръцката митология, предвождани от Язон, които с кораба „Арго“ се отправят в търсене на Златното руно. Понятието се използва и като синоним на златотърсачи, ловци на съкровища. — Б.пр.