Прекосиха Дел Норте и продължиха на юг, навлизайки в една още по-враждебна земя. През целия ден седяха като сови под оскъдната сянка на една акация, взирайки се в пламтящия свят около тях. На хоризонта се издигаха пясъчни вихрушки, подобни на дим от далечни огньове, но от живо същество нямаше и следа. Гледаха слънцето, обградено от неговия сияещ кръг, а по здрач потеглиха през изстиващата равнина, където западното небе беше с цвета на кръв. Спряха при един кладенец в пустинята, пиха муцуна до муцуна с конете и сетне продължиха. Дребните пустинни вълци джафкаха в нощта и кучето на Глантън подтичваше под корема на коня му, съгласувало съвсем точно своя бяг с ударите на копитата.
През нощта бяха ударени от градушка, дошла от съвършено небе, и конете се уплашиха и цвилеха ужасени, а мъжете слязоха от тях и седнаха на земята, държейки седлата над главите си, докато градът отскачаше от пясъка като прозрачни топчета, сътворени алхимично от пустинния мрак. Когато възседнаха отново конете си и продължиха, яздеха в продължение на мили през заоблени ледени късове, докато пътеводната луна се издигаше като сляпо котешко око над ръба на света. През нощта минаха покрай светлините на някакво село в равнината, но не се отклониха от курса си.
Призори видяха огньове на хоризонта. Глантън изпрати делаверите. Зорницата вече гореше с бледа светлина на изток. Когато се върнаха, те приклекнаха до Глантън, съдията и братята Браун, говореха, ръкомахаха, сетне всички се качиха отново на конете и продължиха.
Пет фургона тлееха в равната пустиня и ездачите слязоха и тръгнаха мълчаливо сред мъртвите аргонавти — тези праведни пилигрими, безименни сред камъните с техните ужасяващи рани, разсипани вътрешности и голи тела, покрити целите със стрели. Някои от тях, съдейки по брадите им, бяха мъже, но въпреки това между краката им зееха странни менструални рани и отсъстваха гениталии, които бяха отрязани и висяха, тъмни и причудливи, от ухилените им усти. Те лежаха със сплъстени от засъхналата кръв коси, подобни на перуки, и гледаха вторачено с маймунски очи брата слънце158, което изгряваше сега на изток.
От фургоните бяха останали само въглени, почернели железни обръчи от колела и нажежени до червено оси, които потрепваха сред жаравата. Ездачите насядаха край огньовете, свариха си вода, пиха кафе, изпекоха си месо и легнаха да спят сред мъртъвците.
Когато вечерта потеглиха отново на път, те продължиха на юг както преди. Следите на убийците водеха на запад, но пътниците бяха нападнати от бели хора, които бяха маскирали делото си така, че да бъде приписано на диваците. Хората, които се впускат в рисковани начинания, обикновено разчитат на неща като случайността и съдбата. Пътят на аргонавтите очевидно бе свършил в пепел и срещата на тези вектори в тази пустош, при която сърцата и делото на една малка група бяха погълнати и заличени от друга, накара бившият свещеник да попита дали зад това привидно неочаквано и смъртоносно стечение на обстоятелствата не можеше да бъде видяна ръката на един циничен и суров бог. Появата на свидетели, дошли от един друг, трети път, също можеше да бъде приведена като доказателство за подобна теория, имайки предвид малкия шанс това да се случи, но съдията, който дръпна юздите на коня си, за да се изравни с размишляващите, заяви, че в това се корени самата природа на свидетеля и че той не е нещо третостепенно, а по-скоро първостепенно, защото какво значение има дали нещо се е случило, ако е останало незабелязано?
Делаверите потеглиха напред в сумрака, а мексиканецът Джон Макгил, който водеше колоната, слизаше от време на време от коня си и лягаше по корем на земята, за да определи докъде бяха стигнали мъжете, които яздеха пред тях в пустинята, след което отново яхваше мустанга си, без да спира нито него, нито отряда, който го следваше. Те се движеха като пилигрими под дрейфуваща звезда и следите им по повърхността на пустинята, с техния едва видим релеф, отразяваха движението на самата земя. На запад стената от облаци се издигаше над планините като някаква тъмна канава на небесната твърд, а посипаните със звезди предели на галактиките висяха над главите на ездачите като огромна аура.
Две сутрини по-късно делаверите се върнаха от тяхното разузнаване призори и докладваха, че индианците гиленьос са се разположили на лагер на брега на едно плитко езеро на по-малко от четири часа път на юг. Били с жените и децата си, много на брой. След съвета Глантън стана и навлезе сам в пустинята, където стоя дълго време, взирайки се в тъмнината.
Те оглеждаха оръжията си, изваждаха патроните от пушките си и ги презареждаха. Говореха приглушено помежду си, въпреки че пустинята около тях беше като празна тепсия, леко потрепваща в зноя. Следобеда неколцина от отряда откараха конете на водопой и после ги върнаха обратно, а като се стъмни, Глантън и заместниците му потеглиха след делаверите, за да разузнаят позициите на противника.