В мътната зора хората от отряда, дрипави и изпоцапани с кръв, с техните нанизи от скалпове приличаха по-малко на победители и повече на някакъв измъчен ариергард на съкрушена армия, отстъпваща през меридианите на хаоса и старата нощ. Конете им се препъваха, а самите мъже се поклащаха заспали на седлата си. Новият ден откри наоколо същия пустинен пейзаж, а димът от огньовете им от предишната нощ се издигаше като тънка, неподвижна нишка на север. Бледият прах на враговете им, които щяха да ги преследват до вратите на града, не идваше по-близо и те се влачеха в нарастващия зной, гонейки влудените коне пред себе си.
По средата на предобеда спряха на водопой при един зловонен понор, в който вече бяха нагазили около триста животни; ездачите ги изгониха от водата, спешиха се и пиха от шапките си, после се качиха отново по конете си и продължиха по сухото корито на реката, трополейки по каменистата земя, сухите скали и валчестите речни камъни и след това отново червено-жълтата пустинна почва и неизменните планини около тях, оскъдно обрасли с храсти окотильо, сотол и дълговечното алое вера, разцъфтели като в някаква фантасмагория в трескава страна. По здрач изпратиха ездачи в пустинята да накладат огньове в прерията, а останалите от отряда легнаха в мрака и спаха, докато прилепите над главите им сновяха безшумно между звездите. Когато потеглиха на сутринта, беше все още тъмно и конете едва не припадаха от умора. Денят завари езичниците значително по-близо до тях. Дадоха им първия си отпор призори на следващия ден и се биха през следващите осем дни и нощи в равнината, сред скалите в планините и иззад стените и плоските покриви на изоставени хасиенди, без да изгубят нито един човек.
На третия ден заеха позиции зад пръстените стени на едно старо укрепление. Огньовете на противника бяха на по-малко от миля разстояние в пустинята. Съдията седеше край огъня с момчето апачи пред себе си, което наблюдаваше всичко наоколо с къпиновите си очи. Някои от мъжете се заиграваха с него и го разсмиваха, други му даваха сушено месо, а то седеше и дъвчеше, гледайки замислено фигурите, които минаваха над него. Завиха го с одеяло и на сутринта съдията го дундуркаше на едното си коляно, докато наемниците оседлаваха конете си. Тоудвайн го видя с детето, докато минаваше покрай тях със седлото си, но когато се върна десет минути по-късно, водейки коня си, детето беше мъртво и съдията го беше скалпирал. Тоудвайн опря дулото на пистолета си в огромния купол на съдийската глава.
Проклет да си, Холдън.
Или стреляй, или махни това от главата ми. Направи го сега.
Тоудвайн затъкна пистолета в колана си. Съдията се усмихна, избърса скалпа си в крачола на панталоните му, изправи се и се отдалечи. Десет минути по-късно отново бяха в равнината, бягайки презглава от апачите.
Следобеда на петия ден пресичаха една суха котловина, карайки конете пред себе си, а индианците бяха на малко повече от изстрел разстояние, подвиквайки след тях на испански. От време на време някой от отряда слизаше от коня си с пушка и шомпол, при което диваците се разпръсваха като пъдпъдъци, обръщаха мустангите си и се криеха зад тях. На изток, потрепвайки в зноя, се белееха стройните стени на хасиенда, над която се издигаха дървета — тънки, зелени и неподвижни — като сцена от диорама162. Час по-късно те караха конете — може би вече само сто глави — покрай същите тези стени и след това по една неравна пътека към някакъв извор. Млад мъж излезе от хасиендата на кон и ги поздрави официално на испански. Никой не му отговори. Младият ездач погледна надолу към ручея, където бяха полетата, прорязани от напоителни канали, където работниците с техните прашни бели работни костюми стояха полунаведени с мотиките си сред памука и избуялата до кръста царевица. Той погледна отново на северозапад. Апачите, около седемдесет-осемдесет души, тъкмо минаваха покрай първата редица jacales163, след което дефилираха по пътеката към сянката на дърветата.
Пеоните164 в полетата ги видяха в същия момент. Те захвърлиха инструментите си и побягнаха, крещейки, с вдигнати над главите ръце. Младият дон погледна към американците и след това отново към приближаващите се диваци. Той извика нещо на испански. Американците напъдиха конете от извора и ги подкараха през една горичка от канадски тополи. В последния момент, когато го видяха, младежът бе извадил пистолет от ботуша си и се беше обърнал с лице към индианците.
Същата вечер увлякоха апачите към градчето Гайего и улицата, по която минаха, представляваше кална клоака, патрулирана от свине и окаяни плешиви кучета. Младата царевица в полетата от двете страни на пътя беше умита от скорошните дъждове и стоеше бяла и блестяща, почти прозрачна от слънцето. Яздеха през по-голямата част от нощта и на следващия ден индианците бяха все още по петите им.
163
Jacal (исп.), колиба със сламен покрив, направена от плет, измазан с кал или глина; jacales, мн.ч. — Б.пр.