Продължиха на североизток до град Президио на границата с Тексас, където пресякоха Рио Гранде и тръгнаха целите вир-вода по улиците. Това беше територия, на която Глантън подлежеше на арест. Той пое сам през пустинята с коня си и кучето и зарея поглед към вълнистата полупустинна земя, към голите хълмове с червеникаво-черния цвят на зрял черен пипер, към планините, степта, покрита с шубраци, и ширналата се равнина, отвъд която на четиристотин мили на изток бяха съпругата и детето му, които повече нямаше да види. Сянката му се проточи пред него върху тънкия слой пясък. Той нямаше да я последва. Беше свалил шапката си, за да се порадва на вечерния хлад, накрая я сложи отново на главата си, обърна коня си и пое обратно.
Скитаха се в пограничните земи в продължение на седмици, търсейки някакъв знак от апачите. Придвижваха се през равнината в разгърнат строй, постоянно чезнещи силуети, сякаш бяха предопределени да разделят света, оставяйки онова, което е било, и онова, което никога повече няма да бъде същото, изравнено със земята зад тях. Призрачни конници, бледи и прашни, анонимни в озъбения зной. И освен всичко друго те изглеждаха като хора с мисия, първобитни, ефимерни и извън обичайния порядък на света. Като създания, извикани от самата скала и изпратени да се скитат, безименни и слети с изопачените си сенки, ненаситни, обречени и неми като горгони, тътрещи се през жестоките пущинаци на Гондвана169 през времето, когато нещата още не са имали имена и всеки е бил всичко.
Убиваха дивеч и като военни интенданти взимаха каквото им е нужно от селата и чифлиците, през които минаваха. Една вечер, когато град Ел Пасо почти се виждаше, те погледнаха на север, където зимуваха индианците гиленьос, и разбраха, че няма да ходят натам. Тази нощ лагеруваха в местността Уеко Танкс, група от естествени каменни резервоари в пустинята. Скалите на всяко по-закътано място наоколо бяха покрити с древни рисунки и съдията скоро беше сред тях, копирайки ги, за да ги вземе със себе си. Те изобразяваха хора, животни, ловни сцени, причудливи птици и тайнствени карти, а тук-там се виждаха странни нарисувани конструкции, които като че ли оправдаваха страха от човека и всичко онова, което е в него. Тези фрески — някои от тях все още с ярки цветове — бяха стотици и въпреки това съдията крачеше уверено сред тях, скицирайки онези, които му бяха нужни. Когато приключи и докато все още имаше светлина, той тръгна към една скална издатина, седна на нея и отново започна да разглежда рисунките си. След това стана и с парче кварц изчегърта една от тях от камъка, заличавайки я напълно. Накрая прибра бележника си и се върна в лагера.
На сутринта тръгнаха на юг. Не говореха много, нито се караха помежду си. След три дни щяха да се натъкнат на група мирни индианци тигуа, лагеруващи край реката, и щяха да ги избият до крак. Вечерта преди този ден те седяха свити край огъня, който просъскваше под лекия дъждец, и отливаха куршуми и режеха пластири, сякаш участта на туземците беше предопределена от някаква съвсем друга сила. Като че ли съдбата им беше очертана върху самата скала за онези, които имаха очи да я видят. Никой не излезе да ги защити. Тоудвайн и хлапето размениха помежду си няколко думи и когато потеглиха по пладне на другия ден, конете им се изравниха с този на Баткет. Яздеха в мълчание.
Тези кучи синове на никого не са сторили нищо, рече Тоудвайн. Вандименецът завъртя глава към него. Той се взря в сиво-синкавите букви, татуирани върху челото му, и в изтощената мазна коса, която висеше покрай безухия му череп. Погледна огърлицата от златни зъби на гърдите му. И продължиха да яздят.
Приближиха окаяните шатри под дългите лъчи на слънцето в гаснещия ден, идвайки от наветрената страна откъм южния бряг на реката, откъдето доловиха миризмата на дървесен дим от огньовете за готвене. Когато залаяха първите кучета, Глантън пришпори коня си и те излязоха от дърветата, поемайки през обраслия с храсти пущинак. Конете бяха проточили дългите си шии над прахоляка, настървени като хрътки, а ездачите ги шибаха с камшиците си, докато препускаха към слънцето, където няколко фигури на жени се изправиха, вдигайки глави от работата си, и за момент останаха сковани и неподвижни, преди да осъзнаят реалността на прашния пандемониум, който се носеше с тропот към тях. Те стояха вцепенени, боси, облечени в дрехи от неизбелен памук, каквито се носеха по тези земи. Стискаха в ръцете си готварски черпаци и голи деца. При първите изстрели дузина от тях се строполиха на земята.
169
Южният суперконтинент, който се образувал след разпадането на Пангея, състоящ се от по-голямата част на съвременните земи в южното полукълбо — Антарктида, Южна Америка, Африка, Мадагаскар, Индия, Арабия, Австралия, Нова Гвинея, Нова Зеландия и др. — Б.пр.