Другите вече бяха побягнали, старци размахваха ръце във въздуха, деца се олюляваха и примигваха при пистолетните изстрели. Няколко млади мъже изтичаха навън с извадени лъкове и бяха застреляни, а след това ездачите препуснаха из цялото село, тъпчейки колибите от трева и пребивайки с тояги пищящите им обитатели.
Дълго след като се мръкна тази нощ, когато луната вече беше изгряла, група жени, които бяха сушили риба нагоре по реката, се върнаха в селото и забродиха, виейки, сред руините. Няколко огньове все още доизтляваха и кучета се прокрадваха между труповете. Една старица, коленичила до почернелите камъни пред вратата си, хвърли съчки върху въглените, разпали отново огъня от пепелта на огнището си и започна да изправя преобърнатите делви и гърнета. Навсякъде около нея мъртвите лежаха с обелените си черепи, подобни на влажни, синкави полипи или луминесцентни пъпеши, оставени да се охлаждат на някое лунно плато. През следващите дни крехките черни ребуси от кръв в тези пясъци щяха да бъдат напукани, натрошени и разпръснати и когато слънцето опишеше още три от своите кръгове, всяка следа от унищожаването на тези хора щеше да изчезне. Пустинният вятър щеше да засипе със сол техните руини и от тях нямаше да остане нищо — нито дух, нито хронист, който да разкаже на минаващия оттук странник как на това място са живели хора и как на това място са умрели.
Американците влязоха в Карисал в късния следобед на втория ден след клането, зловонните скалпове на индианците тигуа бяха окачени на конете им като гирлянди. Градът беше почти потънал в руини. Много от къщите стояха празни, укреплението постепенно се връщаше в земята, от която се беше издигнало, а обитателите на Карисал изглеждаха апатични от преживени минали ужаси. Те наблюдаваха преминаването на тази кървава флотилия по улиците с мрачни вглъбени погледи. Ездачите като че ли идваха от някакъв легендарен свят и оставяха в очите странен отблясък като послеобраз и въздухът, който раздвижваха, беше променен и наелектризиран. Минаха покрай рухналите стени на гробището, където мъртвите бяха положени в ниши и земята беше осеяна с кости, черепи и парчета от счупени глинени съдове, сякаш там бе имало някаква по-древна костница. Тук-там по прашните улици се появяваха дрипави фигури и гледаха след тях.
Тази нощ лагеруваха край топлия извор на билото на един хълм сред останките от стара испанска зидария и се съблякоха и влязоха във водата като някакви църковни псалтове, докато големи бели пиявици пълзяха наоколо, подобни на върбови клонки. Когато потеглиха сутринта, беше все още тъмно. Далеч на юг просветваха беззвучни мълнии в назъбени вериги, при което стакатовите планини изплуваха от тъмнината, сини и голи. Зората се сипна над мъглява пустиня с надвиснали над нея тъмни облаци, където ездачите можаха да преброят пет отделни бури, разпръснати сред пределите на кръглата земя. Пътуваха през чистия пясък и конете се мъчеха толкова много, че мъжете се принудиха да слязат от тях и да ги водят за поводите, катерейки се по стръмните чакълести валове, където вятърът разнасяше бялата пемза от билата като морска пяна на гребена на вълните и пясъкът беше изпечен и трошлив, и не се виждаше нищо друго, освен случайни излъскани кости. През целия ден бяха сред дюните и вечерта, когато най-накрая се спуснаха от ниските пясъчни хълмове към равнината, вървейки през храсти от котешки нокът и разпятиен трън170, те бяха изсъхнала като пергамент и измъчена група от хора и животни. Харпии171 се издигнаха с писък от едно мъртво муле и закръжиха на запад към слънцето, докато водеха конете си през равнината.
Два дни по-късно лагеруваха в един проход в планината, откъдето виждаха далечните светлини на града по-долу. Седяха откъм подветрената глинеста стена на пролома, докато огънят подскачаше под напора на вятъра, и гледаха фенерите, примигващи на синьото дъно на нощта на трийсет мили разстояние. Съдията мина покрай тях в мрака. Искри от огъня полетяха надолу с вятъра. Той се настани между грапавите глинести шисти и така те седяха там като създания от някакви по-стари времена, наблюдавайки как далечните светила гаснат едно по едно, докато накрая целият град в равнината се смали до малко ядро светлина, което можеше да е горящо дърво, самотен лагер на пътници или може би изобщо не беше огън.
Когато минаха през високите дървени врати на двореца на губернатора, двамата войници, които стояха там, броейки наемниците, пристъпиха напред и хванаха коня на Тоудвайн за оглавника. Глантън го заобиколи отдясно и продължи. Тоудвайн седеше на седлото си.
170
Koeberlinia spinosa (лат.), бодлив храст без листа, достигащ до размерите на малко дърво, разпространен в пустините на Северна Америка. Познат е също под името „короната на Исус“. — Б.пр.
171
Харпията е една от най-големите грабливи птици, чийто размах на крилете достига до 2 м. — Б.пр.