Изминаха трийсет минути, преди някой да се появи на улицата. Мексиканците говореха шепнешком. Когато се приближиха към кантината, един от мъжете вътре се появи на вратата като някакво кърваво привидение. Беше скалпиран, кръвта се стичаше по очите му и той притискаше огромна дупка в гърдите си, където дишаше кървава пяна — ту навън, ту навътре. Един от гражданите сложи ръка на рамото му.
A donde vas?172 — попита той.
A casa173, отвърна мъжът.
Следващият град, в който влязоха, беше на два дена път навътре в сиерите174. Те така и не разбраха как му е името. Сбор от кирпичени колиби, разположени на голото плато. Когато се появиха, хората в града побягнаха от тях като подгонен дивеч. Виковете им един към друг или може би тяхната очевидна уязвимост като че ли събудиха нещо у Глантън. Браун го наблюдаваше. Той смушка коня си, извади пистолета си и сънното пуебло незабавно беше изравнено със земята. Много от хората хукнаха към църквата и коленичиха там, вкопчвайки се в олтара, откъдето бяха извлечени един по един, докато виеха, и след това един по един бяха избити и скалпирани близо до същия този олтар. Когато ездачите минаха повторно през това село четири дни по-късно, мъртвите все още лежаха по улиците и мишеловите и свинете се хранеха с тях. Мършоядите наблюдаваха мълчаливо конниците, сякаш бяха излишен елемент в някакъв сън. Когато и последният от тях се изгуби от поглед, те продължиха пиршеството си.
Наемниците минаха през планината, без да почиват. През деня пътуваха по тясна пътека през гора от черни борове, а през нощта в пълна тишина, нарушавана само от проскърцването на сбруята и дишането на конете. Луна подобна на тънка раковина висеше преобърната наопаки над назъбените върхове. Малко преди да се съмне, навлязоха в планински град, в който нямаше нито фенери, нито нощни пазачи, нито кучета. В сивата зора те се настаниха до една стена в очакване на деня. Пропя петел. Затръшна се врата. Някаква старица се зададе по тясната улица покрай мръсната стена на кочината и мина през мъглата, носейки кобилица с делви. Те станаха. Беше студено и от устата им излизаше пара. Махнаха пръта, който запречваше входа на ограждението, и изкараха конете. Поеха нагоре по улицата. Спряха се. Животните пристъпваха боязливо и потрепваха с копита в студа. Глантън дръпна поводите и извади пистолета си.
Иззад една стена в северния край на селото се показа конен отряд и тръгна срещу тях. Кавалеристите, всичките хубави млади мъже, носеха високи кивери175, украсени с метални орнаменти и кичури от конски косми, и зелени мундири с алени пояси. Бяха въоръжени с пики и мускети. Натъкмени с пищни покривала, конете им навлязоха, подскачайки неспокойно, заедно с ездачите си в улицата. Отрядът погледна към Глантън. Той прибра пистолета в кобура си и извади пушката си. Капитанът на копиеносците беше вдигнал сабята си, за да спре колоната. В следващия миг тясната улица се изпълни с барутен дим и дузина от войниците лежаха мъртви или умиращи на земята. Конете се изправяха на задните си крака, цвилеха и рухваха един връз друг, а хората падаха от тях, изправяха се и се опитваха да ги удържат. Редиците им бяха разкъсани от втори залп и те отстъпиха в последвалата суматоха. Американците извадиха пистолетите си, пришпориха конете си и препуснаха напред по улицата.
Мексиканският капитан имаше кървяща куршумна рана в гърдите и стоеше изправен на стремената, за да посрещне атаката със сабя в ръка. Глантън го застреля в главата, изблъска го от коня му с крак и след това уби последователно още трима души зад него. Някакъв спешен войник грабна копие от земята и се хвърли с него към Глантън, но един от ездачите се наведе напред в това диво меле, преряза гърлото му и отмина. Сернистият дим надвисна над улицата в утринната влага като сива плащаница, а в това време колоритните копиеносци падаха от конете си в гибелната мъгла като войници, избивани в нечие съновидение — с широко отворени очи, вдървени и неми.
Няколко души от ариергарда успяха да обърнат конете си и да се изтеглят по улицата, а американците стоварваха цевите на пистолетите си върху останалите без ездачи коне, животните се мятаха диво, въртяха се в кръг, вършеейки със стремената, ритаха назад, тръбяха с дългите си муцуни и тъпчеха мъртвите. Наемниците ги биеха и ги насочваха отново към улицата, натам, където тя се стесняваше и навлизаше в планината, а след това отправиха още няколко изстрела след бягащите копиеносци, които се катереха нагоре по пътеката сред шума от търкалящите се под краката им малки камъни.