XIV
От край до край на север дъждът бе повлякъл черни пипала от буреносни облаци като ивици от сажди, паднали в стъкленица, и през нощта те чуваха барабаненето на дъждовните капки на мили в прерията. Изкачваха се през един скалист пролом и мълниите очертаваха контура на далечните тръпнещи планини и караха камъните да звънтят, а по конете полепваха снопчета синкави огньове, подобни на пламтящи духове, които не можеха да бъдат пропъдени. Светлини като разтопено желязо се плъзваха по металните елементи от конската сбруя, други пробягваха с течен синкав отблясък по цевите на оръжията. Обезумели зайци изскачаха отнякъде и замръзваха на място под синьото сияние, а високо над ехтящите чукари сивкаво-кафяви ястреби стояха сгушени в перушината си или поглеждаха с жълто око трещящите по-долу мълнии.
Те яздиха дни наред под дъжда, яздиха под град и сетне пак под дъжд. В сивата светлина на бурята прекосиха една наводнена равнина, където четириногите фигури на конете се отразяваха сред облаците и планините, а самите ездачи, леко наведени напред, гледаха с оправдан скептицизъм миражите на блещукащите градове на далечния бряг на онова море, към което пътуваха като герои от някакъв мит. Пътуваха през хълмистите степи, където малки птици излитаха подплашени и цвърчейки по посока на вятъра, а лешоядите се бъхтеха сред костите, пляскайки тежко с криле, сякаш някое дете си играеше с играчка на връв, и под дългия червен залез водните пространства върху равнината бяха като локви след отлив, пълни с праисторическа кръв.
Минаха през една планинска ливада, застлана с диви цветя, цели акри със златен кръстец, цинии, тъмнолилава тинтява, дива лоза и грамофончета, а после и през обширна равнина с най-различни разцъфтели малки цветя, простираща се напред като пъстра басма чак до плътната линия на хоризонта, тънеща в синкава мъгла, и до елмазените планински вериги, издигащи се от нищото като гърбовете на морски чудовища в девонска180 зора. Валеше отново и те яздеха отпуснато под дъждобраните си, скроени от мазни, полуобработени кожи, и така, закачулени с тези първобитни наметки, приличаха на проповедници на някаква незнайна секта, изпратени да обърнат в своята вяра самите зверове на тази страна. Земята пред тях беше забулена в облаци и мрак. Те яздеха в дългия здрач и слънцето залезе, и не изгря никаква луна, а на запад планините потръпваха отново и отново в грохотните рамки на мълниите и горяха до падането на пълния мрак, и дъждът свистеше в непрогледната нощна земя. Минаха през предпланинските възвишения с борове и голи скали и се заизкачваха сред хвойни, смърчове, тук-там храсти алое, подобни на малки дървета, и високите стебла на юките, чиито бледи цветове изглеждаха смълчани и неземни сред вечнозелените растения.
През нощта последваха един планински поток в дива клисура, затлачен от камъни, обрасли с мъх; яздеха под тъмни пещери, от които капеше и бълбукаше вода с вкус на желязо и виждаха сребърните нишки на водопади на фона на далечни отвесни канари, които бяха като проявления на някакви небесни чудеса, толкова тъмна беше земята, от която водеха своя произход. Минаха през почерняла гора и през местност с разцепени скали и гладко разполовени големи валчести камъни и по склоновете на тази желязна земя се очертаваха старите пътеки на огъня и почернелите кости на дърветата, убити по време на планинските бури. На следващия ден започнаха да срещат остролист джел, дъб и широколистни гори, много подобни на онези, които бяха изоставили в младостта си. Долчинките по северните склонове бяха пълни с листа и късове лед от градушката и нощите бяха хладни. Те пътуваха през висока местност, навлизайки все по-навътре в планините, където бурите имаха своите бърлоги — огнен, ехтящ периметър с бели пламъци, пробягващи над върховете, а самата земя там миришеше на пожарища и натрошен кремък. През нощите вълците в тъмните гори на света по-долу ги зовяха, сякаш бяха приятели на човека, а кучето на Глантън подтичваше, скимтейки, между неспирно трополящите копита на конете.