Къде е негърът? — попита той.
Онзи погледна съдията. Двамата бяха почти на едно ниво, макар Карол да беше на кон. Не знам, каза той.
Съдията извърна глава към Глантън. Глантън се изплю.
Колко души видя на площада?
Нямах време да ги броя. Трима или четирима бяха простреляни, това знам.
Но не и негърът?
Него изобщо не го видях.
Санфорд смушка коня си напред. На площада нямаше никакъв негър, рече той. Видях да застрелват онези момчета и всички до едно бяха бели като теб и мен.
Съдията освободи коня на Карол и тръгна за своя си кон. Двама от делаверите се отделиха от отряда. Когато поеха нагоре по пътеката, беше почти тъмно и отрядът се беше изтеглил в гората. Оставиха конни часовои при брода и не запалиха огън.
Откъм пътеката не се зададоха други конници. В началото нощта беше тъмна, но после мъжете от поста при брода видяха, че започва да просветлява и луната изгря над каньона. Видяха и една мечка, която се спусна надолу, спря се на другия бряг на реката, подуши въздуха и тръгна обратно. На зазоряване съдията и делаверите се върнаха. Чернокожият беше с тях. Той беше гол, с изключение на одеялото, с което беше наметнат. Нямаше дори и ботуши. Яздеше едно от мулетата с оглозгани опашки от кервана и трепереше от студ. Беше му останал само пистолетът. Държеше го до гърдите си под одеялото, защото нямаше къде другаде да го носи.
Пътят, който се спускаше от планината към западния океан, ги отведе към зелени клисури, гъсто обрасли с увивни растения, където дългоопашати папагали и пъстроцветни ари190 ги гледаха лукаво от клоните на дърветата и грачеха. Пътят вървеше успоредно на река, която беше мътна, придошла и с много бродове и те непрестанно минаваха ту от едната, ту от другата й страна. Бледи водопади падаха от отвесната планинска стена и се разбиваха във високите хлъзгави скали сред безумни облаци от пара. В продължение на шест дни не срещнаха никакви конници. На деветия ден видяха някакъв старец малко по-долу, който се опитваше да слезе от пътеката, насочвайки с пръчка две товарни магаренца към гората. Когато стигнаха на това място, те се спряха и Глантън се повъртя в гората сред влажните, разровени листа, докато накрая видя стареца да седи в един шубрак самотен като гном. Магаретата вдигнаха глави, помръднаха с уши и сетне се наведоха и продължиха да пасат. Старецът ги наблюдаваше.
Por qué se esconde?191 — попита Глантън.
Старецът не отговори.
De donde viene?192
На стареца като че ли и през ум не му минаваше да влезе в някакъв диалог. Той седеше сред листата със скръстени ръце. Глантън се наведе напред и се изплю. Сетне вдигна брадичка към магаретата.
Qué tiene alla?193
Старецът сви рамене. Hierbas194, каза той.
Глантън погледна животните, после стареца. След това насочи коня към пътеката, за да се върне при останалите.
Por qué me busca?195 — извика старецът подир него.
Те продължиха нататък. В долината имаше орли и други птици и много елени, диви орхидеи и бамбукови шубраци. Реката тук беше широка и течеше покрай огромни валчести камъни, а от високата стена на гъстата джунгла падаха многобройни водопади. Съдията обикновено яздеше напред с един от делаверите, носейки пушката си заредена с твърдите семена от плода на кактуса нопал, а вечерта умело препарираше простреляните от него разноцветни птици, натърквайки кожата им с барут, натъпквайки ги с топки от суха трева и прибирайки ги опаковани в чантите си. Той слагаше грижливо листа от дървета и растения в бележника си и дебнеше на пръсти планинските пеперуди, държейки ризата си опъната с две ръце и говорейки им тихо, но не проявяваше научен интерес към собствената си персона. Веднъж Тоудвайн седеше и го наблюдаваше, докато Холдън си водеше записки, наклонил тефтера си към светлината на огъня, и го попита защо прави всичко това.
Перото на съдията спря да драска по листа. Той погледна Тоудвайн и сетне продължи да пише.
Тоудвайн се изплю в огъня.
Съдията си дописа още нещо, после затвори бележника си, оставяйки го настрани, притисна двете си ръце една в друга, плъзна ги надолу покрай носа и устата си и ги отпусна върху коленете си.
Всичко, което съществува… поде той. Всичко, което съществува в творението без моето знание, съществува без моето съгласие.
Той обходи с поглед тъмната гора, в която бяха направили лагера си. Кимна към събраните от него образци. Тези анонимни създания, продължи съдията, може да изглеждат малки и нищожни в този свят и въпреки това и най-малкото зрънце може да ни погълне. Всяко най-малко нещо под оная скала, което е извън човешкото познание. Само природата може да пороби човека и едва когато съществуването на всяка малка твар бъде установено и извадено на показ пред него, той ще стане истински сюзерен на земята.
191
Защо се криеш? (исп.). Всъщност Глантън задава въпроса неправилно и в буквален превод той казва: „Защо той се крие?“. — Б.пр.