Тейт приседна на пясъка, отпускайки ръце пред себе си. Обърна се и погледна хлапето.
Кой ще поеме мексиканеца? — попита той.
Хлапето не отговори. Те погледнаха към Шелби. Той ги наблюдаваше.
Тейт държеше в ръката си шепа малки камъчета и ги пусна да паднат на пясъка едно по едно. Хвърли поглед към хлапето.
Върви си, ако искаш, рече то.
Тейт погледна мъртвите делавери в одеялата им. Може да не успееш да се справиш, каза той.
Това не е твоя грижа.
Глантън може да се върне.
Може.
Тейт погледна натам, където лежеше мексиканецът, след това отново към хлапето. Все пак имам някакво задължение, каза той.
Хлапето не отговори.
Нали знаеш какво ще направят с тях?
Хлапето се изплю. Мога да предположа, рече то.
Не, не можеш.
Казах, че можеш да вървиш. Постъпи както искаш.
Тейт се изправи и погледна на юг, но пустинята се простираше в цялата си яснота и нямаше и следа от приближаващи се армии. Той се сви от студа. Индианци, рече Тейт. Това не означава нищо за тях. Мина през лагера, хвана коня си за юздите, поведе го и сетне го възседна. Погледна към мексиканеца, от чиито гърди идваше тихо хриптене, а по устните му бе избила розова пяна. Хвърли последен поглед към хлапето, смушка мустанга си и се изгуби сред нащърбените акации.
Хлапето седеше на пясъка и се взираше на юг. Мексиканецът беше прострелян в белите дробове и тъй или иначе щеше да умре, но Шелби беше само с раздробено бедро от куршум и беше в ясно съзнание. Той лежеше, без да изпуска хлапето от очи. Произхождаше от известно семейство в Кентъки, беше учил в колежа „Трансилвания“ и подобно на много други като него, бе заминал на запад заради жена. Сега наблюдаваше хлапето, наблюдаваше и огромното слънце, което кипеше неподвижно в края на пустинята. Всеки разбойник или комарджия би се досетил, че първият заговорил щеше да изгуби, но Шелби вече бе изгубил всичко.
Защо просто не приключиш с това? — попита той. Хлапето го погледна.
Ако имах пистолет, щях да те застрелям, рече Шелби. Хлапето не отговори.
Знаеш това, нали?
Но ти нямаш пистолет, отговори хлапето.
После погледна отново на юг. Нещо помръдваше там, може би първите вълни на жегата. Все още нямаше прахоляк в ранната утрин. Когато погледна отново към Шелби, той плачеше.
Няма да ми благодариш, ако не те застрелям, каза хлапето.
Тогава го направи, кучи сине.
Хлапето седеше. Повя вятър от север и от един близък шубрак от саркобатус209 зад него се чу гукането на гълъби.
Ако искаш просто да те оставя, ще го направя.
Шелби не отговори.
Хлапето разрови една бразда в пясъка с тока на ботуша си. Ще трябва да ми отговориш, рече то.
Ще ми оставиш ли пистолет?
Знаеш, че не мога да ти оставя пистолет.
Ти не си по-добър от него, нали?
Хлапето не отговори.
А ако той се върне?
Глантън?
Да.
И какво, ако се върне?
Той ще ме убие.
Няма да изгубиш нищо.
Ти, кучи син!
Хлапето се изправи.
Ще ме скриеш ли?
Да те скрия?
Да.
Хлапето се изплю. Няма да стане. Къде можеш да се скриеш тук?
Той ще се върне ли?
Не знам.
Това е ужасно място, на което да умреш.
А къде има добро място?
Шелби избърса очи с опакото на ръката си. Виждаш ли ги? — попита той.
Още не.
Ще ме издърпаш ли под онзи храст?
Хлапето се обърна и го погледна. Сетне хвърли отново поглед към равнината, мина през хлътнатината, която ги отделяше, приклекна зад Шелби, подхвана го за раменете и го повдигна. Главата на Шелби се люшна назад, той погледна нагоре и след това направи рязко движение към дръжката на пистолета, затъкнат в колана на момчето. То хвана ръката му. После го пусна и се отдалечи. Когато се върна малко по-късно с коня си, онзи отново плачеше. Хлапето измъкна пистолета от колана си, мушна го сред другите си вещи в дисагите, привързани към задния лък на седлото, взе манерката си и тръгна към него.
Шелби беше извърнал глава. Хлапето напълни манерката му от своята, върна висящата на ремък капачка на мястото й и я завинти с долната част на дланта си. След това се изправи и погледна на юг.
Ето ги, идват, каза то.
Шелби се повдигна на лакът.
Хлапето погледна първо към него, сетне към бледото, безформено петънце, което се очертаваше на хоризонта на юг. Шелби се отпусна назад. Той се взираше в небето. Тъмни надвиснали облаци идваха от север и вятърът се беше засилил. Той поде шепа листа от орловата папрат малко по-нататък, после ги смете обратно. Хлапето тръгна към мястото, където го чакаше конят му, извади пистолета си и го затъкна в колана, окачи манерката си на предния лък на седлото, яхна коня и погледна назад към ранения. После потегли.