XVI
Сутринта, когато тръгнаха, беше още по-студено.
Улиците бяха пусти и по пресния сняг нямаше следи. На края на града видяха мястото, където вълци бяха пресекли пътя.
Минаха покрай малка река, покрита с тънка кора от лед, замръзнало езеро, където патиците се разхождаха напред-назад, квакайки. Този следобед прекосиха тучна долина, обрасла с мъртва зимна трева, която достигаше до коремите на конете. Празни полета с гниещи посеви и овощни градини с ябълки, дюли и нар, чиито плодове бяха изсъхнали и опадали по земята. Забелязаха елени, които пасяха по ливадите, и следи от добитък, а през нощта, докато седяха около огньовете си, печейки ребрата и бутовете на млада кошута, чуваха мученето на бикове в мрака.
На следващия ден минаха покрай руините на стара хасиенда край Сан Бернардино. Видяха по пасищата подивели бикове, толкова стари, че имаха по хълбоците си испански клейма, и няколко от тези животни нападнаха малкия отряд и бяха застреляни и оставени да лежат на земята, но след това ненадейно от една акациева горичка изскочи още един бик и заби целите си рога в ребрата на коня, язден от Джеймс Милър. Той бе успял да вдигне крака си от стремето, виждайки връхлитащия го звяр, но ударът едва не го събори от седлото. Конят изцвили пронизително и хвърли къч, но бикът бе заровил дълбоко краката си в земята и вдигна и коня, и ездача във въздуха, преди още Милър да успее да извади пистолета си. После той долепи дулото до челото на бика, стреля и цялата гротескна група рухна тежко на земята, а ездачът се измъкна от това меле и отстъпи настрани отвратен с димящ пистолет в ръката. Конят се мъчеше да се освободи и Милър се върна и го застреля, след което мушна пистолета в пояса си и започна да разкопчава ремъците на седлото си. Другите ездачи бяха спрели и гледаха. Един от тях подгони към него последния резервен кон от табуна, но никаква друга помощ не му беше предложена.
Продължиха надолу по течението на Санта Крус през горички от огромни тополи, които растяха досами реката. Не се натъкнаха повече на следи от апачите и нямаха никаква представа какво е станало с разузнавачите им. На другия ден минаха покрай старата мисия Сан Хосе де Тумакакори и съдията се отклони, за да разгледа църквата, която беше на около миля от пътя. Той бе изнесъл кратка лекция за историята и архитектурата на мисията и онези, които я чуха, не можеха да повярват, че никога не е бил там. Трима от отряда го последваха и Глантън ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха, изпълнен с мрачни опасения. Той продължи да язди още известно време заедно с другите, след което спря и обърна коня си.
Старата църква беше в руини и вратата в стената на високата ограда зееше отворена. Когато Глантън и хората му минаха през рушащия се портал, видяха четири коня без ездачи в празния двор сред мъртвите овошки и лози. Глантън държеше пушката изправена пред себе си, опрял приклада й в бедрото си. С кучето по петите на коня те се приближиха предпазливо към поддаващите стени на църквата. Щяха да влязат направо с конете, но когато стигнаха до вратата, вътре проехтя изстрел, гълъбите наоколо се разлетяха, те скочиха от конете си и се прикриха зад тях с извадени пушки. Глантън хвърли поглед назад към останалите и поведе коня си напред, откъдето можеше да надникне във вътрешността на църквата. Горната част на стените и почти целият покрив бяха рухнали и на пода лежеше човек. Глантън тръгна с коня си към сакристията и после се спря, гледайки надолу с другите.
Мъжът на пода умираше и беше облечен в примитивно ушити дрехи от овча кожа, в това число ботушите и странната му шапка. Те го преобърнаха върху напуканите керамични плочки, челюстта му се помръдна и от долната му устна се стече кървава храчка. Очите му бяха помътнели и в тях имаше страх, но и нещо друго. Джон Пруит подпря приклада на пушката си на пода и наклони барутника си към нея, за да я презареди. Видях един друг да бяга, каза той. Те са двама.
218
Мангас Колорадо (1793-1863) или Мангас Колорадас, племенен вожд на апачите и един от най-влиятелните техни водачи. — Б.пр.