След това се разгърнаха в линия, яздейки един до друг, с пушки върху коленете си. Пустинният изгрев припламваше над земята и гривяци прелитаха над чапарала, по един и по два, надавайки своите тънки писъци. Още хиляда ярда и видяха апачите, които бяха направили лагера си до южната стена на града. Конете им пасяха сред върбите, които растяха в речния басейн на запад от града, а онова, което изглеждаше като скали и отломъци под стената, всъщност беше мръсна колекция от навеси и вигвами, сглобени от колове, кожи и платнища от фургони.
Наемниците продължиха. Няколко кучета се разлаяха. Кучето на Глантън подтичваше неспокойно напред-назад и от лагера към тях вече бе тръгнала делегация от ездачи.
Това бяха индианци чирикауа — двайсет-двайсет и пет души. Макар слънцето да беше изгряло, все още бе сковаващо студено и въпреки това те яздеха конете си полуголи, нищо друго освен ботуши, набедреници и кожени шлемове, украсени с пера; диваци от каменната ера, наплескани с бои от цветна глина, с непонятни войнствени символи по телата, мазни, вонящи; боята по конете им бе избледняла под прахоляка, а самите коне подскачаха неспокойно и от устите им излизаше студено дихание. Бяха въоръжени с копия, лъкове и няколко мускета; имаха дълги черни коси и сухи черни очи, кръвясали и непроницаеми, с които изучаваха трескаво въоръжението на американците. Не размениха нито дума дори помежду си и минаха с конете си през отряда, сякаш изпълняваха някакъв ритуал — като че ли това беше земя, която трябваше да бъде отъпкана в определена последователност. Също като в детска игра, но при все това криеща страховит залог.
Водачът на тези презрени воини бе дребен смугъл мъж с овехтяла мексиканска военна униформа, който носеше сабя, а в един прокъсан пищен ремък за през рамо бе втъкнат един от колтовете „Уитнивил“, принадлежал на някой от разузнавачите. Той спря коня си пред Глантън, прецени позицията на другите ездачи и после попита на добър испански накъде са се запътили. Едва бе приключил, когато конят на Глантън наведе напред муцуната си и захапа ухото на неговия кон. Шурна кръв. Конят изцвили ужасено и се изправи на задните си крака, а индианецът се опита да се закрепи на седлото и изтегли сабята си, установявайки в същия момент, че се взира в черната лемниската219 на дулата на двуцевната пушка на Глантън. Глантън удари силно два пъти муцуната на коня си, животното отметна глава назад, примигвайки с едното око, с кръв, капеща от устата му. Индианецът изви главата на мустанга си настрани и когато Глантън погледна назад, видя, че хората му са замръзнали в цайтнот срещу диваците — те и оръжията им бяха впримчени в една сложна крехка конструкция като в онези пъзели, при които добавянето на всеки следващ елемент се обуславя от останалите, така че нищо повече не може да бъде прибавено, без цялото построение да рухне.
Първи заговори водачът на индианците. Той посочи окървавеното ухо на коня си и заговори гневно на езика на апачите, тъмните му очи избягваха тези на Глантън. Съдията смушка коня си напред.
Vaya tranquilo, каза той. Un accidente, nada mas.220
Mire, отвърна индианецът. Mire la oreja de mi caballo.221 Той задържа главата на животното, за да покаже, но то я тръсна рязко и изпръска ездачите наоколо с кръвта от нараненото ухо. И независимо че кръвта беше конска, несигурната конструкция се разтресе, мустангите застинаха вцепенени и потрепващи под червения изгрев и пустинята под тях избръмча като металните корди на барабан. Това несключено крехко примирие бе подложено на върховно изпитание, когато съдията се изправи леко на седлото си, вдигна ръка и отправи поздрав към някого отзад.