Още осем или десет конници се бяха отправили от стената към тях. Водачът им беше огромен мъж с огромна глава, облечен в работен комбинезон, отрязан при колената, за да може по-лесно да обува и връзва високите си мокасини. Останалата част от тоалета му включваше карирана риза и червен шал. Нямаше оръжие, но мъжете от двете му страни носеха пушки с къси цеви, кавалерийски пистолети в кобури, прикачени към седлото, и други вещи от личното снаряжение на убитите разузнавачи. Когато се приближиха, другите диваци отстъпиха и им направиха път да минат. Индианецът, чийто кон бе ухапан, посочи раната, но вождът само кимна простодушно. После обърна коня си към съдията, животното изви назад глава, но той го успокои.
Buenos dias, каза индианецът. De donde viene?222
Съдията се усмихна и докосна изсъхналата гирлянда на челото си, забравяйки може би, че няма шапка. Той представи своя шеф Глантън много официално. Последва представяне и от другата страна. Името на мъжа бе Мангас, той бе много приветлив и говореше добре испански. Когато ездачът на ранения кон отново поиска на този въпрос да бъде обърнато внимание, Мангас се спеши, хвана главата на животното и я огледа. Той беше кривокрак въпреки ръста си и бе странно сложен. Накрая Мангас вдигна глава към американците, после погледна своите хора и им махна с ръка.
Andale, каза той и се обърна към Глантън. Elios son amigables. Un poco borracho, nada mas.223
Апачите бяха започнали да се изтеглят от групата на американците като хора, които се измъкват от трънак. Американците държаха пушките си изправени, а Мангас поведе ранения кон напред и повдигна главата му, задържайки я само с ръце, докато животното въртеше налудничаво бялото на очите си. След кратко обсъждане стана ясно, че щетата, предвид на тежестта й, не можеше да бъде възмездена по друг начин, освен с уиски.
Глантън се изплю и погледна мъжа. No hay уиски.224
Настъпи мълчание. Апачите се спогледаха помежду си. Сетне погледнаха към чантите, манерките и кратуните по седлата. Como?225 — каза Мангас.
No hay уиски, повтори Глантън.
Мангас пусна грубия кожен оглавник на коня. Хората му го наблюдаваха. Той погледна към обградения със стена град и след това към съдията. Няма уиски? — каза индианецът.
Няма уиски, потвърди Холдън.
Единствено лицето на Мангас остана непомрачено. Той огледа американците и принадлежностите им. В действителност те не изглеждаха като хора, които биха оставили неизпито уиски. Съдията и Глантън седяха на конете си и не предложиха нищо друго като компенсация в тези преговори.
Нау уиски en Tucson226, каза Мангас.
Sin duda, рече съдията. Y soldados tambien.227 Той подкара коня си напред, с пушката в едната си ръка и юздите в другата. Глантън смушка коня си. Този зад него го последва. После Глантън спря.
Tiene oro? — попита той.
Si.
Cuanto.
Bastante.228
Глантън погледна към съдията и след това отново към Мангас. Bueno, каза той. Tres dias. Aqui. Un barril de уиски.229
Un barril?
Un barril. Той смушка коня си, апачите се отдръпнаха настрани и Глантън, съдията и другите след тях потеглиха в колона по един към портите на окаяния град от кал, който пламтеше под зимния изгрев в равнината.
Лейтенантът, който командваше малкия гарнизон, се казваше Каутс. Преди това той бил по крайбрежието с отряда на майор Греъм и връщайки се тук преди четири дни, бе намерил града под неформалната обсада на апачите. Те се напиваха с тисвин230, който варяха, и през последните две нощи бе имало стрелба и постоянни шумни настоявания за уиски. Гарнизонът разполагаше с дванайсетфунтова демикулверина231, качена на стената, която се зареждаше с куршуми за мускет, и Каутс предполагаше, че диваците ще се оттеглят, след като се убедят, че няма да получат нищо за пиене. Той се държеше много официално и се обръщаше към Глантън със званието „капитан“. Нито един от дрипавите наемници не бе слязъл от коня си. Те оглеждаха безрадостния, тънещ в руини град. Едно магаре с чул на главата, вързано за хоризонтален прът, въртеше тухларска мелница за глина, описвайки непрестанни кръгове под скърцащия съпровод на заяждащата дървена ос на механизма. Пилета и по-малки птици ровеха около мелницата. Прътът беше на цели четири стъпки над земята, но въпреки това птиците се навеждаха или приклякаха всеки път когато минеше над главите им. Сред прахоляка на площада лежаха мъже, очевидно заспали. Бели, индианци и мексиканци. Някои завити с одеяла, други не. В другия край на площада стърчеше позорен стълб, тъмен в основата си, където го бяха препикавали кучетата. Лейтенантът проследи погледите им. Глантън свали шапката си и погледна надолу към Каутс.