Сега Али изглеждаше по-спокойна или поне по-способна да слуша онова, което той й говореше. Тя беше все още в шок и Джак разбираше, че ще й е необходимо известно време, за да обмисли разговора им и да позволи на мислите и чувствата й да намерят равновесието, от което тя се нуждаеше, за да продължи напред.
— Добре ли си? — попита той.
Тя кимна, сложи глава на гърдите му и се отпусна тежко върху него, сякаш беше напълно изтощена.
Аника, която бавно вървеше към тях, очевидно реши, че вече може да се приближи до тях.
— Джак, аз бях причината за буйната реакция на Али.
— Ще трябва да ми обясниш това.
И Аника го направи. Тя му разказа за разговора, който беше водила с Али, и как той бе ставал все по-оскърбителен и заядлив в опитите й да принуди момичето да излезе от черупката, която я изтощаваше.
— Помисли ли изобщо какво правиш? — Той сложи покровителствено ръка около раменете на Али и я притисна по-близо до себе си.
— Принудих я да се погледне отстрани — меко отвърна Аника. — Тя трябваше да стигне до това състояние, да потъне толкова надълбоко, че единственият й изход да е нагоре.
— А ако беше скочила от скалите?
— Тя не иска да се самоубие, Джак. — Аника сложи нежно ръка върху тила на Али. — Ако наистина искаше, щеше вече да го е направила.
Джак я погледна и разбра, че тя казва истината. След това се огледа наоколо, сякаш едва сега забелязваше мястото, където се намираха, и видя отдалечения на известно разстояние Каркишвили, който ги наблюдаваше със смесица от състрадание и снизхождение. Олигархът повика хрътките си, които заподскачаха около него. След това се обърна и тръгна с бърза стъпка обратно към имението, а кучетата го следваха по петите.
— По-добре да влезем в къщата — предложи Джак, като хвърли поглед на бързо смрачаващото се небе. Вятърът се беше усилил и духаше откъм водата, а внезапната влага във въздуха подсказваше, че скоро ще завали дъжд.
Заместник-премиерът Ориел Батчук чакаше пред сградата на дядя Гурджиев, когато възрастният мъж се върна у дома. Той се беше притаил до входа като привидение, облечен в коженото си палто, което беше едновременно зловещо и абсурдно. На челото му беше прихлупена ниско мека шапка в стила на трийсетте години. Изглеждаше така, сякаш се явява на кастинг за снимките на „Кльощавият“ или „Пет гроба по пътя за Кайро“. При други обстоятелства тази гледка можеше да се стори забавна на Гурджиев. В сегашната ситуация обаче единственото чувство, което изпита, бе, че му предстои да се изправи лице в лице срещу съдбата си.
Когато Гурджиев се приближи, Батчук отстъпи от входа, но мракът, който той носеше със себе си, остана.
— Получих обгорения ти подарък — каза той, като имаше предвид пожертването на Бороньов, чието още топло тяло Гурджиев беше оставил в краката на агентите на Батчук, — но се боя, че този път това не е достатъчно.
Гурджиев стоеше спокойно и се стараеше да изглежда невъзмутим.
— Което означава какво?
— Този път Аника е затънала много навътре в лайната — толкова навътре, че дори и аз не мога да я прикрия.
— Това ли си правил досега? — Гурджиев позволи на дълбоко стаения си и отдавна тлеещ гняв да избликне навън. — Не знаех, че някога си направил нещо за нея…
— Противно на странната ти заблуда, че си всезнаещ, не всичко ти е известно.
— Моля те. Ти беше твърде зает да правиш неща с нея, вместо за нея.
Двамата мъже се гледаха втренчено един друг с такава силна неприязън, че човек би помислил, че се опитват да се унищожат един друг със силата на умовете си.
— Разбирам недоволството ти и ти съчувствам — рече накрая Батчук. — Само двамата с Аника знаем какво се е случило. Тя не би ти казала, а и аз със сигурност няма да го направя.
— Тя беше едва на дванайсет, беше дете!
— Определено не се държеше като дете. — Усмивката на Батчук беше едновременно самодоволна и презрителна. — Виждаш ли, ти никога не си я познавал наистина, не си подозирал на какво е способна и така и не схвана каква всъщност е тя.
— Аз съм този, когото тя нарича „дядя“.
— Така е, наистина. — Тонът на Батчук даваше ясно да се разбере, че това негово изказване беше всичко друго, но не и отстъпление. — И освен това си невежа и още не си узрял за истината. За разлика от Павел от Тарсус още не си имал своята среща по пътя към Дамаск19, но пък изглежда си изверг.