— Просто очарователно.
— Хей, като се стигне до това, всички ние сме животни — съвършено спокойно сви рамене тя.
— Значи ли това, че не ме осъждаш?
— Щеше ли да те е грижа?
Той се замисли само за миг.
— Да, мисля, че да.
Тя изглеждаше изненадана или може би по-точната дума беше развеселена.
— Благодаря ти.
Джак отново взе чая от нея. Усети топлината му и едновременно с това действието на кофеина.
Докато го наблюдаваше как сърба остатъка от чая, Али каза:
— Сега искам да чуя всичко за посещението на Ема.
Али беше единствената, която вярваше, че Ема се е завърнала или че в действителност изобщо не си е тръгвала — той се бе отказал да реши кое от двете е вярно. Чувстваше облекчение, че може да довери на някого тази страна от своя живот, която беше едновременно зловеща и радостна.
— И след това ти ще ми разкажеш всичко, нали? — попита Джак.
— За какво? — Тя направи озадачена гримаса.
— Знаеш за какво — за онова, което ти се е случило, докато си била с Морган Хер.
При споменаването на името на нейния похитител изражението на лицето й се промени едва доловимо. Вероятно Джак беше единственият човек, който би могъл да забележи това, и той усети как го залива вълна на съжаление, защото последното нещо, което би искал да направи, бе да я накара да се отчужди. Но сега се довери на Аника и на думите й от миналата нощ: „Тя иска да ти каже.“
Али наклони главата си на една страна — той знаеше, че това е лош знак.
— Да не би да ми предлагаш танто за танто?
— Моля те…
— Като политик? Такъв ли си вече?
— Забрави. — Той затвори очи. — Не искам да знам.
— Защо не? — Гласът й внезапно се промени, стана по-дълбок и по-мрачен, сякаш изпълнен с разочарованията и загубите на възрастен. — Защо не би искал?
— Твърде късно е. Всичко е свършило и в миналото няма нищо друго, освен сълзи.
Тихият звук, който тя издаде, го накара да погледне към нея и видя, че тя плаче. Сълзите се стичаха от очите й и се търкаляха надолу по бузите.
— Не ми я отнемай, вече ми липсва толкова много!
— Не бих ти отнел каквото и да е — успокои я той и я взе в прегръдките си, — най-малкото пък Ема.
Но Али нямаше предвид само Ема. Джак беше сигурен в това. Тя също така го молеше да не й отнема възможността да му каже. Сега вече той със сигурност знаеше, че Аника е права. И така, той й предаде дума по дума — една от чудатостите на страдащия му от дислексия мозък — целия разговор с Ема от миналата нощ и когато свърши, тя каза:
— Истина ли е това, което тя е казала за теб и Шарън?
— Просто се заблуждавахме взаимно — кимна той. — Не беше останало нищо, защото от самото начало не е имало нищо друго, освен секс.
— „Оста не стяга, всичко се разпада“13 — цитира Али стиховете на Йейтс, един от поетите, които се бе научила да обича от дъщеря му. — Ема винаги казваше, че всичко родено носи в себе си семената на своето собствено унищожение.
И Джак се замисли отново за разпадането — за това, че да бъдеш аутсайдер, да се криеш в сенките и да наблюдаваш, без да те видят, е неговата собствена форма на разпадане дълго преди настъпването на смъртта.
— Ема ли ти каза това или Морган Хер?
— Знам, че не искаш да чуеш това — отвърна Али и той усети, че тя се отдръпва, — но го казаха и двамата.
Джак почувства как през тялото му премина тръпка, сякаш Хер по някакъв начин беше успял да излезе от гроба си.
— Ема от него ли заимства своята философия?
— Не — поклати глава Али, — но на някакво ниво и двамата бяха нихилисти. Не мисля, че Ема виждаше смисъл в живота, и знам, че и за него беше така.
— Той ли ти го каза?
— Не ми го каза директно. — Очите й избягваха неговите. — Не беше нужно да го прави.
— Ще приготвя още чай за двамата — меко предложи той.
— Не. Стой тук, не ме оставяй.
Той се облегна върху възглавниците на дивана. Наближаваше девет часът. Джак знаеше, че трябва да тръгват, защото колкото по-дълго останеха в Киев, толкова повече изстиваше следата на Магнусен. От друга страна, не му се искаше с действията си да прекъсне тънката нишка към миналото на Али, която тя тъкмо бе започнала да разплита. А и с ранената си ръка Аника имаше нужда да поспи колкото се може по-дълго.