— Тогава трябва да му попречим. — Джак хвърли поглед към затворената врата.
Денис Пол не беше свалил поглед от компютъра цели девет часа без прекъсване. Прехвърляше се от една поверителна база данни на друга в опит да открие пролука в патриотичната броня на членовете на кабинета. Мехурът му беше пълен и той имаше чувството, че цялата долнокачествена моцарела, която беше изял, се е събрала под лъжичката му като топка за боче16. Отдръпна се от лаптопа, изправи се и с препъване се отправи към банята, за да се облекчи.
Когато се върна на бойния си пост, той видя, че на екрана се е появила нова информация. Тъкмо бе използвал курсора, за да я копира, когато тя изчезна. Той превключи прозорците и отвори нов текстов документ, в който се надяваше и молеше да успее да копира онова, което беше изкопал от базата данни. Миг по-късно върху девствено белия фон се появиха два реда шифровани думи, последвани от ешелонен код, за който Пол знаеше, че принадлежи на генерал Ачисън Брент.
Той се вторачи за миг в безсмислиците, изписани на екрана, като се опитваше да си спомни структурата на шифъра, която му се струваше позната. Тогава се сети — това беше специфичен шифър на АНС, използван за секретните връзки на вътрешноведомствените им мобилни телефони.
Той превключи на нов прозорец на браузъра „Файърфокс“, регистрира се на сайта на Министерство на вътрешната сигурност, след като използва собствения си идентификационен код, и влезе в базата данни от алгоритми на своя отдел. После вкара двата реда шифрован текст в енджина с алгоритми, натисна бутона за старт и се облегна назад в очакване базата данни да открие алгоритъма, който да дешифрира съобщението, изпратено току-що от Брент.
Докато чакаше, се замисли за изборите, които беше правил през живота си, за хората, с които се беше сприятелил, на които беше разчитал и от които беше зависил, макар да знаеше, че в някакъв момент, ако им се разкрие възможност, те щяха да го предадат и да се отрекат от него, за да напреднат в кариерата си. Вероятно с изключение на Едуард Карсън, Пол беше заобиколен от акули, които с нетърпение очакваха да отхапят парчета от него в момента, в който усетят миризмата на кръв във водата, а в някои случаи дори и преди това. И все пак той продължаваше напред и създаваше такива съюзи, като, ако случаят го изискваше, оставаше длъжник на тези хора. Насилваше се да не вижда онова, което не искаше да види и което иначе би го спряло да направи необходимото, за да се издигне до настоящата си силна позиция в администрацията.
Той си зададе риторичния въпрос дали има нещо, което хората като генерал Брент не биха направили, за да получат власт. Имаше ли някаква линия, която тези хора не биха пресекли, за да увеличат силата си?
Миг по-късно отговорът сам се появи. Двата реда безсмислици бяха заменени от дешифрирания текст — „ХЕХ Аника Дементиева и Джак Макклюр“.
„Господи! — помисли си той и прокара трепереща ръка през косата си. — Боже мой!“ В началото реши, че може да е грешка. Навярно бе въвел неправилно шифрования текст, затова го въведе отново в енджина с алгоритми на отдела, като внимаваше за всяка буква. Същото съобщение се появи отново като удар в слънчевия сплит.
Изглеждаше невъзможно, но ето че беше пред него — черно на бяло. „ЕХ“ означаваше, че генералът бе дал нареждане за незабавното екзекутиране на обектите. „Х“ отпред означаваше „използвайте всички възможни методи, с които разполагате“.
— Кириленко сигурно е бил с екипа, който ни беше обкръжил при дачата на Рочев — предположи Аника.
— Ега ти майтапа — намеси се Али. — Сигурно мисли, че ние сме убили любовницата на Рочев. Затова ни преследва.
Джак и Аника я погледнаха.
— Това не е майтап — възразиха те почти едновременно.
Все още бяха в началото на коридора, който водеше към сервизните помещения на летището. Джак се оглеждаше за служителите на сигурността, които сигурно патрулираха в този район, докато Аника държеше под око вратата към стаята за управление на камерите за наблюдение, в която беше изчезнал Кириленко преди по-малко от пет минути.
— Няма никакво съмнение, че търси нас — каза Аника. — И както посочи Али, сега той ни подозира в три убийства. — Тя поклати глава. — Нямаме избор, трябва да го ликвидираме.
— Какво? — извъртя се рязко Джак. — Ти да не си луда? Не можем да нападнем офицер на ФСБ.
— Не съм казала да го нападнем. — Очите на Аника с цвят на халцедон никога не бяха изглеждали по-твърди. — Казах да го ликвидираме.