Грег Беър
Кървава музика
На Астрид,
която ми даде всичко,
топлина, обич, комфорт —
с цялата си любов.
Моята най-искрена благодарност на д-р Ендрю Джон Грейвс, д-р Ричард Дютон и д-р Перси Ръсъл за това, че ми позволиха да надниквам неведнъж в техните лаборатории и за скъпоценното време, което ми отделиха. За някои немаловажни подробности изказвам специална благодарност и на Мариан Маклийн от Световния Търговски център и Херберт Квеле от германското консулство в Лос Анджелис, както и на Елън Датлоу, Мелиса Ан Сингър и Анди Портър.
Джон Ф. Кар и Дейвид Брин преди няколко години станаха автори на идеята първоначалният ми разказ да се превърне в роман. Стенли Шмид, в качеството си на главен редактор на „Аналог“, ми предложи да разработя в подробности оригиналната идея. Бет Мичъм също помогна с редакторския си ентусиазъм в защита на този тогава още ненаписан роман и оказа неоценима помощ в последствие.
За първи път видях червеното волво на Върджил Юлам на един паркинг в Сан Диего, пред хотела, където посетих научна конференция по проблемите на хибридизацията. Понастоящем той е млад стипендиант и търси временна работа.
ИНТЕРФАЗА
Всеки час се раждат и умират милиони и милиарди микроскопични живи същества — бактерии и микроби, малки труженици на природата — без това да оказва съществено значение за друго, освен за техния брой и продължителността на незабележимото им съществуване. Те не усещат нищо, нито умеят да страдат. Смъртта на стотици милиони подобни създания едва ли може да има значението, каквото има смъртта на едно единствено човешко същество.
Между всички живи организми — малки и големи, съществува строго определено равновесие, също както клоните на някое високо дърво, събрани на едно място, се равняват по маса на стеблото под тях. Ние вярваме в това с тази непоколебимост, с която френските крале са вярвали, че са избрани от слънцето. Нима някой тогава — или сега — би подложил своята вяра на съмнение?
АНАФАЗА
ЮНИ — СЕПТЕМВРИ
1
Ла Джола, Калифорния
Черна, метална и лъскава правоъгълна табела се издигаше върху една затревена купчина в средата на равно подстриганата корейска трева, заобиколена от ириси и няколко тъмни циментови корита, запълнени с пръст. Върху табелата беше изписано с червени релефни букви името „ГЕНЕТРОН“, а под него се мъдреше девизът: „КЪДЕТО МАЛКИТЕ НЕЩА ИЗВЪРШВАТ ГОЛЕМИ ПРОМЕНИ“.
Лабораториите и офисите на Генетрон се помещаваха в една П-образна стоманено-бетонна сграда, заобиколена от правоъгълен двор с градина. Централният комплекс беше на два етажа, а от него до четириетажния прозрачен куб, заобиколен от висока телена ограда с електрически ток, водеха няколко павирани алеи.
Така Генетрон имаше две лица — лабораториите, където се извършваха опитите с биочипове и сградата, в която се разработваха изследванията по поръчка на военното министерство.
Дори в лабораториите достъпът бе ограничен и всеки посетител подлежеше на контрол и проверка. Служителите трябваше да винаги да носят значки с надпис и снимка, а посетителите получаваха специални временни пропуски. Отдавна управата на Генетрон — всъщност петима съкурсници от Станфърдския университет, които бяха основали компанията едва три години след дипломирането си — си бе дала сметка, че индустриалният шпионаж може да нанесе далеч по-сериозни финансови щети от намесата на което и да било разузнаване. Въпреки това общата атмосфера в никакъв случай не беше подтисната и консервативна и очевидно бяха положени немалко усилия за да се скрият с кадифена ръкавица инак стриктните мерки на охраната.
Висок, леко прегърбен мъж с разчорлени черни коси се измъкна мъчително от купето на червеното спортно волво и подсмъркна няколко пъти, докато пресичаше паркинга за служители. Тревата край паркинга бе щръкнала в предлятна разплодителна оргия, готова да порази всеки малко по-чувствителен нос. Мъжът поздрави небрежно Уолтър, навъсеният пазач на входа. Уолтър също така небрежно провери значката на пристигналия, като я прекара през процепа на лазерния датчик.
— Май не сте спали добре снощи, г-н Юлам? — попита любезно той.
Върджил прехапа лекичко устни и поклати глава.
— Купони, Уолтър.
Очите му бяха зачервени, а носът му беше подпухнал от честото бърсане с кърпата, подаваща се от крайчеца на джоба на сакото му.
— Не мога да разбера, как учени хора като вас не се сещат, че не бива да се прекалява с веселбата в неделя вечер?