Конкуренцията съвсем естествено беше жестока. Поне още шест компании в Ензимовата долина — както я наричаха, по аналог със Силиконовата — работеха в същата насока. Някои бяха започнали като фармацевтични лаборатории, надявайки се да заделят част от спечеленото за разработки върху рекомбинираща ДНК. Ала съвсем скоро бяха осъзнали накъде духа вятърът и сега влагаха всички усилия в създаването на биочипове. Генетрон беше единствената фирма, създадено по начало за разработване на биочипове.
Върджил взе една гума и изтри внимателно бележките. Мислеше си за това, че събитията винаги се бяха обръщали срещу него. Нерядко — би могъл да го признае с ръка на сърцето — той самият бе предизвиквал буреносните облаци над главата си. Нито веднъж досега не му се бе отдало да доведе започнатото до успешен край. Нито в работата, нито в личния си живот.
Така и не беше се научил да преценява последствията от собствените си действия.
Той извади четири пришити с тел бележника от едно заключено чекмедже и ги добави към заплашително нарастващата купчина от документи, които по някакъв начин трябваше да измъкне от лабораторията.
Не можеше да унищожи всички доказателства. Трябваше да спаси поне културите с бели кръвни клетки — неговите специални лимфоцити. Но дори да ги изнесе навън — къде ще ги държи?
Никъде. Просто нямаше къде да ги остави. Генетрон разполагаше с всичко, каквото му беше нужно за изследванията, а докато се настани в друга лаборатория щяха да минат месеци. През това време делото на неговия живот просто щеше да загине.
Върджил излезе през задната врата на лабораторията, мина покрай дезинфекциращите душове — оборудвани за работа в случай на опасен инцидент — и се насочи към инкубаторите, които бяха разположени в едно от вътрешните помещения. Тук край стената бяха подредени в стройни редици седем емайлирани хладилници, а върху вратите им блестяха екраните на електронните датчици, отчитайки непрестанно температурата, концентрацията на въглероден двуокис и парциалните налягания във всеки един от тях. В далечния ъгъл, сред инкубатори с най-различни форми и модели (повечето закупени на старо при някоя разпродажба на банкрутирала лаборатория) беше и неговият, със залепена отгоре изписана с червен флумастър бележка „за лична употреба“. Той отвори вратичката и извади отвътре таблата с петритата.
Бактериите във всяко едно от тях бяха развили свои собствени, нетипични колонии — оранжево-зелени мехурчета, които приличаха на въздушната карта на Париж, или Вашингтон. Криволичещи линии разделяха гроздовидните скупчвания на сектори, всеки от които се отличаваше със собствен причудлив строеж и — както предполагаше Върджил — функция. Тъй като всяка бактерия в културата притежаваше потенциален интелектуален капацитет на опитна мишка, напълно възможно бе вътре в петрито да се бяха образували прототипи на общества и тези общества да бяха създали свое вътрешно функционално разделение. Напоследък малко ги бе позанемарил, тъй като опитите с реконструираните Б-лимфоцити поглъщаха цялото му внимание.
Всички те бяха като негови деца. И всички до едно се бяха оказали изключителни.
Почувства, че се изпълва с гняв и отвращение, когато накрая запали газовата горелка и доближи едно по едно петритата до пламъка, като придържаше стъклените им стени с метални щипци.
След като свърши, той се върна в своята лаборатория и пусна петритата в стерилизационната ваничка. Това беше пределът. Повече не бе в състояние да унищожи нищо. Изпитваше такава невероятна омраза към Харисън, каквато не бе чувствал към никое човешко същество. Очите му се замъглиха от бликналите сълзи на отчаяние.
Върджил отвори лабораторния келвинатор и извади отвътре спинерова колба и пластмасов статив, съдържащ двадесет и две епруветки. Колбата беше изпълнена със светложълтеникава течност — лимфоцити в серумна среда. Беше конструирал специално пригодена бъркалка със съвсем фини тефлонови „платна“, така че разбърквайки серума да не причинява особена вреда на доста чувствителните клетки.
Епруветките съдържаха физиологичен разтвор и прецизно концентрирани серумни хранителни вещества, които да обезпечават необходимата енергия за клетките, докато бъдат изследвани под микроскопа.
Той изтегли от течността в колбата и внимателно добави по няколко капки в четири от епруветките на статива. След това върна колбата обратно на държача. Дискът под нея се завъртя.
След като се загреят до стайна температура — процес, който той обикновено подпомагаше като изтласкваше с ветрило затоплен на спиртника въздух — лимфоцитите в епруветките щяха да преминат в активно състояние и да започнат отново да се делят, нещо което беше невъзможно докато са замразени в хладилника.