Щяха да продължават да трупат знания, добавяйки нови сегменти към изменените участъци от тяхната ДНК. И когато, в следващата фаза на клетъчния растеж, новите ДНК се възпроизведат в РНК, които на свой ред послужат за шаблон при продукцията на аминокиселини и когато тези аминокиселини се превърнат в белтъци…
Тези белтъци ще бъдат много повече от обикновени градивни единици на клетъчната структура, защото другите клетки ще са в състояние да ги разчитат. Или да извличат от тази клетка свободна РНК, която да поглъщат и четат. Или — тази трета възможност се беше появила неочаквано след като Върджил успя да вкара фрагменти от бактериална ДНК в хромозоми от бозайник — цели сегменти от ДНК могат да бъдат изваждани и предавани по веригата.
Всеки път, когато се замислеше за това, му се завиваше свят от безкрайните възможности, от безчислените начини, по които клетките биха могли да общуват помежду си и да развиват свой интелект.
Идеята за разумна клетка все още му се струваше странна и невероятно красива. Караше го да изпада в унес и да стои с часове, замислен, втренчен в стената, без да върши нищо.
Той вдигна покривалото на микроскопа и пъхна пипета в една от епруветките. Калибриращият прибор изтегли точно зададеното количество течност и той го разля в тъничък овален пръстен върху предметното стъкло.
От самото начало Върджил знаеше, че идеите му не са нито налудничави, нито лишени от смисъл. Първите три месеца работа в Генетрон, през които бе помагал в създаването на силиконово-протеинов интерфейс за бъдещите биочипове, го бяха убедили, че създателите на проекта пропускат нещо съвсем очевидно и изключително заинтригуващо.
Защо трябва да се ограничават в рамките на силиконово-протеинови биочипове с размери близо една стотна от милиметъра, когато в почти всяка жива клетка съществува вече напълно функциониращ компютър при това с неограничена памет? Клетките на бозайниците например притежават огромен запас от ДНК-комплементи, всеки от които може да бъде носител на информация. Какво всъщност е възпроизвеждането, ако не компютъризиран биологичен процес с невероятна сложност и сигурност?
В Генетрон изглежда никой не се досещаше за тази възможност и Върджил отдавна бе решил, че така е много по-добре. Нека го оставят на спокойствие да си свърши работата, и когато създаде няколко милиарда клетъчни компютри и докаже, че е бил прав, ще напусне Генетрон и ще основе своя собствена компания.
След близо година и половина подготовка и изследвания, той беше готов най-сетне да започне работа — нощем, разбира се — с геноконструиращата машина. Използвайки компютърна клавиатура той конструира верижно навързани бази, всяка от които беше основа за образуването на една доста груба ДНК-РНК-белтъчна логическа последователност.
Първите биологични вериги бяха въведени в бактерии на Е.коли като циркулиращи плазмиди. Постепенно Е.коли абсорбира плазмидите и ги включи в своята собствена ДНК. След това бактериите започнаха да произвеждат идентични плазмиди и да ги разпространяват сред останалите клетки. В тази почти критична фаза на неговата работа Върджил прибягна да използването на вирусна реверсивна-транскриптаза за да осъществи механизъма на обратна връзка между РНК и ДНК. Дори най-ранните и примитивни бактерии са „наемали“ рибозомите като „шифровчици“ и „дешифровчици“ на „РНК-записа“. След създаването на обратната връзка клетките най-сетне се снабдиха със собствена памет и със способността да действат и процедират съобразно постъпващата от околната среда информация.
Голямата изненада дойде докато подлагаше на изпитания култура от изменени микроби. В сравнение със създадената от човека електроника, изчисляващата способност на една най-проста бактериална ДНК беше направо невероятна. Единственото, което се искаше от Върджил бе, да се възползва от нещо, което природата вече бе сътворила — най-много да му даде нужния тласък.
Неведнъж го завладяваше усещането, че задачата му е прекалено лесна и че е по-скоро изпълнител, отколкото създател… Особено когато макромулекулите сякаш от само себе си заеха същинските си места и той съвсем ясно забеляза грешките, които бе допускал преди това.
Първите мутации на Е.коли притежаваха заучаващата способност на дъждовни червеи, което стана ясно, след като ги прекара през най-прости Т-образи лабиринти, като за награда им пускаше захарен разтвор. Ала съвсем скоро бактериите вече превъзхождаха червеите. Макар и най-обикновени прокариоти те се справяха със задачите далеч по-добре, отколкото многоклетъчните еукариоти! След няколко месеца лабиринтът вече бе достигнал степен на сложност, отговаряща на лабораторната мишка.