Аз се обадих:
— Франк създавал ли ви е други проблеми?
— Основно отношението му, както сам видяхте. Суиг го харесва, тъй че той не си дава много труд.
Тя пак погледна към Пийк. Той продължаваше да седи на мястото си, да се клати и да ближе въздуха.
— Казвате, че Пийк всъщност има някакъв приятел? От миналото ли?
— Трудно ли ви е да повярвате? — казах аз.
— Разбира се. Никога не съм го виждала да общува с когото и да било.
Майлоу се обади:
— И не получава никаква поща?
— Не, доколкото знам. Същото е и с телефонните обаждания. Той никога не излиза от стаята си.
— До днес — казах аз.
— Е, да. Опитах се да му помогна. Какво е направил този Уорк? Какво става?
— Вероятно нищо — отговори Майлоу. — Просто работя върху всички възможни гледни точки. Човек пробива много дупки, като все се надява от някоя да избликне вода.
— Струва ми се, че върви много бавно — каза Хейди. — Без да искам да ви засягам.
— Не е като да се катериш по електростанции.
Тя се засмя.
— Много малко неща са като катеренето.
Излязохме от стаята на Пийк и тя заключи вратата.
Майлоу попита:
— Имате ли някаква представа откъде мога да взема списъка на персонала?
— От главния кабинет, струва ми се. Защо?
— За да видя с кого още бих искал да поговоря.
— Ако е заради Пийк — отговори тя, — аз съм единственият човек, с когото си струва да говорите. Никой друг не му обръща внимание, откакто Клеър я няма.
— Колко време точно му отделяше тя? — попитах аз.
— Хм. Трудно е да се каже. Понякога, когато бях на смяна, прекарваше при него около час. Понякога цял ден. Обикновено всеки ден. Тя беше такава, ангажирана.
— С всички ли?
— Не — отговори Хейди. — Всъщност, не. Искам да кажа, че по принцип прекарваше повече време с пациентите си, отколкото с останалите лекари. Но Пийк беше… тя сякаш особено много се интересуваше от него.
— След като говорим за нейните пациенти — вметнах аз, — ние току-що се срещнахме с мъжете от групата за придобиване на умения за всекидневния живот. Със забавено развитие, както вие казахте. Имате ли представа по какви критерии ги избираше тя?
— Никога не сме обсъждали това. Аз бях само санитарка. Стоях да ги пазя, да нося това или онова. За да бъда честна, трябва да ви кажа, че групата в действителност не стигна доникъде. Клеър сякаш… повече ги наблюдаваше, отколкото ги обучаваше. Групата се събра само седем пъти, преди тя да бъде… — Поклати глава. Приглади кока си. — Понякога просто ме втриса. Онова, което се е случило с нея.
— Имате ли някаква информация за биографията на тези мъже? Какво са направили, за да попаднат тук?
— Да видим… Изард Джаксън — оня мършав чернокож. Убил е жена си. Завързал я в къщата им и я изгорил. Същото е и с Холцман — стареца, за когото никога няма да помислите, че е извършил някакво престъпление. Нарязал жена си, пъхнал парчетата в хладилника и им сложил етикети като месарите — бут, рибица… Рандъл застрелял родителите си — бил в някаква нацистка групичка и имал налудничавата идея, че те са замесени в еврейски заговор… Кой друг… А, другият чернокож. Прити32. Така му е името — Монроу Прити. Убил децата си, четири от тях — най-малките. Удавил ги във ваната. Едно по едно. Сам Паз, мексиканчето, полудял на сватбата на брат си. Застрелял брат си, майка си и един куп от присъстващите. Всички говорят, че май са умрели шестима. Великанът, Чет Бодайн, живеел като отшелник. Убил някакви туристи.
Толкова много луди, толкова малко време…
Аз казах:
— Всички, освен Чет, са избили цели фамилии.
— Всъщност Чет не беше избран за групата — отговори тя. — Той разбрал за нея и помолил Клеър да се присъедини. Толкова много говореше, че Клеър помисли, че това може да стимулира другите, и се съгласи. Да, прави сте. Никога не съм се сещала за това, но тя трябва да се е интересувала от семейни убийци.
Майлоу попита:
— Имате ли някаква представа защо?
Хейди извади една фиба от кока си и отново я върна на мястото й.
— Честно казано, това вероятно няма особено значение. Много от хората тук са убили членове на семействата си. Това не е ли нещо обикновено, когато лудите побесняват? Като Пийк, той е започнал с майка си, нали? Поне така ми каза Клеър.