— Защо?
— Защото досега не срещнах името му в нито една криминална сводка, но лошите момчета не се отказват току-тъй. А това момче наистина беше много лошо. Измъкна се, въпреки убийството на няколко души.
— На родителите си — подхвърли Майлоу.
— Точно така! — отговори Кастро. — Той и брат му Клиф. Клиф беше по-голям, но Дерик бе по-умен. Каква двойка! Нещо като по-ранен вариант на Менендес-Менендес, само че братята Криминс не се оставиха да бъдат арестувани. Те бяха моето проклятие. До днес не мога да се отърва от тях. Кажете ми с какво сте го пипнали малкото му копеле!
— Нямаме нищо определено — каза Майлоу. — Дори не можем да го открием. Тъй или иначе, намирисва на далавера и убийство.
— Ами да, това е нашият човек, дума да не става! Трябва да ви кажа, че това наистина ме връща в миналото. Тогава бях съвсем нов в Маями Бийч. Прекарах една година в отдела за измами, после ме прехвърлиха при убийствата. Бях се преместил преди година от Бруклин заради слънцето, без да имам ни най-малка представа какво ще значи името Кастро в Маями. — Спря, сякаш очакваше да се засмеем. — Аз съм пуерториканец, не кубинец. Тъй или иначе, имах няколко доста грозни случая на север. В Бед Стю, Кроун Хейтс, Източен Ню Йорк. Но никой от мошениците, с които се бях срещал дотогава, не ми бе създавал толкова грижи, колкото тези братчета. Да убият собствените си роднини заради пари — по-точно баща си и мащехата си! Това беше случай на Крайбрежната охрана, защото яхтата беше хвръкнала във, въздуха в океана, на половин миля от брега, но ние действахме на сушата. Никой не се съмняваше, че това бе мръсен номер. Някой беше пъхнал бомба в резервоара за гориво и всичко се превърна в дървени трици. Всъщност загинаха трима души. Старият Криминс, жена му и някакъв кубинец, когото бяха взели за капитан. Били са на лов за марлин36. И — бум! Парченца кости и това е всичко.
— Дали братята сами са направили бомбата?
— Съмнявам се. Имахме няколко теории по този въпрос — при нас се навъртаха няколко образа с опит в областта на експлозивите. Живи разбойници, наркомани, готови на всичко. Алибитата стесниха кръга до половин дузина главорези; привикахме всички, но никой не проговори. И ничия банкова сметка не набъбна неочаквано. Все пак продължих да държа под око по-специално двама от тях, доминиканци с магазин за химическо чистене като прикритие. Двамата бяха заподозрени за почти същата експлозия в склад за дрехи, но се измъкнаха поради липса на доказателства! Окошарихме всички информатори, с които разполагахме, не можехме да си позволим да плъзнат слухове. Това ми говори, че залогът е бил големи пари.
— Момчетата имаха ли пари?
— Много — по петдесет хиляди годишно. А по онова време можехте да накарате да очистят някого и за сто долара. За пет хиляди бихте могли да намерите някой компетентен, за петнайсет — истински спец. Проверихме сметките на братчетата и открихме, че доста големи суми са били теглени седмиците преди експлозията, но не можахме да ги обвиним в нищо, защото те така си живееха. Старият им даваше по петдесет в началото на годината и те си харчеха парите както им хрумне — по четири-пет хиляди месечно. Профукваха всеки цент. В сценария нямаше изменения. Използваха един хлевоуст адвокат, той не ни каза и една сричка повече.
— Заподозряхте ги точно заради наследството, нали?
— Можете да се обзаложите — отговори Кастро. — Първата божа заповед, нали така? Върви по дирята на меда. След като я нямаше и мащехата, те ставаха единствени наследници на баща си, ставаше въпрос за милиони. Но и тяхното алиби беше дяволски неоспоримо: двамата са били извън града и това беше първото, което ни дадоха да разберем. За миг се престориха на много опечалени, а после веднага: „Между другото ние бяхме в Тампа, за да караме мотоциклети!“ Показаха ни някакви билети за състезанието, на което са били — всичко си беше наред. И при това ми се хилеха и ги пъхаха в лицето ми. Защото аз и преди си бях имал работа с тях. Още когато работех в „Измамите“. Което пък бе третото нещо, което ми се наби в съзнанието за тях: че е и преди са били лоши момчета. Мошеници. Както казах, убийство и далавера страхотно им пасва.
— Каква беше далаверата? — попита Майлоу.
— Нищо блестящо. Обикаляли по крайбрежието, хващали изкуфели възрастни хора и ги закарвали с колата до някакви затънтени места, които представяли за ваканционни селища. След това отивали до банката на жертвите, изчаквали, докато те изтеглят пари, за да платят в брой, връчвали им някакъв фалшив нотариален акт и духвали. Те плячкосвали наистина изглупели възрастни хора. В повечето от случаите жертвите дори не знаели, че са ги ограбили. А и теглените суми не били големи — пет-шестстотин долара, тъй че и банките не забелязвали нищо. Всичко свършило, когато синът на някаква възрастна жена надушил какво става — той изчакал с майка си на брега, докато тя посочила Дерик.