Итатани каза:
— Все пак ми прилича на котешки мръсотии.
После седна в олдсмобила си.
Майлоу и аз отидохме до съседната постройка. Още една къща в испански стил, блестящо бяла. На рогозката пред входната врата пишеше „Махай се!“. Отвътре се чуваше много силна класическа музика. Никой не отговори на позвъняването ни. След поредица силни удари по вратата тя се отвори няколко сантиметра и разкри пред нас светлосиньо око, ивица бяла кожа и петно от червена уста.
— Какво има? — попита един дрезгав глас.
Майлоу извика в отговор:
— Полиция, госпожо!
— Покажете ми картата си.
Майлоу протегна значката си. Синьото око се приближи още повече, зеницата му се сви пред силната дневна светлина.
— По-близо! — нареди гласът.
Майлоу пъхна значката си в пролуката. Синьото око премигна. Минаха няколко мига. После вратата се отвори.
Жената беше ниска, слаба, поне на осемдесет години, косата й беше гарвановочерна и навита на къдрици като перуката на Мария Антоанета, което ми напомни за кървави вакханалии. Дебело напудреното тебеширено лице засилваше още повече приликата с придворна дама в напреднала възраст. Носеше черен копринен пеньоар, изпъстрен със златни звезди, около врата й имаше кехлибарена огърлица на три реда, а от ушите й висяха обеци с огромни перли. Музиката отзад беше нападателна и тежка, може би на Вагнер, Брукнер или друг някой композитор, музика, която би подхождала за церемониален марш. Чинелите гръмнаха. Жената просия. Зад нея се виждаше огромен бял роял, отрупан с купища книги.
— Какво искате? — изкрещя тя през какофонията от звуци. Гласът й беше приятен колкото скърцане по стъкло.
— Джордж Орсън? — отговори Майлоу. — Възможно ли е да намалите музиката?
Като ругаеше под носа си, жената затръшна вратата и я отвори след минута. Музиката беше с няколко тона по-тиха, но все още твърде силна.
— Орсън! — каза тя. — Отрепка! Какво е направил, да не е убил някого? Погледна наляво. Итатани беше излязъл от колата си и стоеше на моравата пред зелената къща. — Дявол да ги вземе тези хазяи, които си живеят другаде! Хич не им пука на кого дават под наем. И така, какво е направила тази отрепка?
— Точно това се опитваме да разберем, госпожо!
— Оставете я тази стара песен! Какво е направил? — Тя сложи ръце на ханша си. Коприната прошумоля и пеньоарът се отвори на врата й, като разкри напудрена шия, няколко сантиметра от мършавата бяла гръд, остри ключици, изпъкващи като дръжки от слонова кост. — Вие искате информация от мен, не ми пробутвайте разни лъжи!
— Мистър Орсън е заподозрян в няколко кражби на наркотици, мисис…
— Мис… — каза тя. — Синклер. Мис Мари Синклер. Наркотици! Голяма изненада, а? Много сте закъснели, момчета. През цялото време, докато това нищожество беше тук, непрекъснато идваха и заминаваха коли, идваха и заминаваха, цяла нощ.
— Обаждали ли сте се някога на полицията?
Мари Синклер сякаш беше готова да го удари.
— Всемогъщи боже! Само шест пъти! Вашите тъй наречени инспектори отговориха, че ще дойдат. Ако бяха дошли, много неща щяха да се разберат.
Майлоу си записа нещо.
— Какво друго е направил Орсън, което ви е обезпокоило, мис Синклер?
— Коли идваха и си заминаваха, идваха и си заминаваха, непрекъснато. Аз се опитвам да се упражнявам, а фаровете проникват през завесите. Точно тук. — Тя посочи предния си прозорец, покрит с дантелена завеса.
— В какво се упражнявате, госпожице? — попита Майлоу.
— На пиано. Преподавам, изнасям рецитали. — Тя разпери десетте си тънки като крачета на паяк пръста. Ноктите бяха крещящо червени, но изрязани почти до дъно. — Работех в радиото — каза тя, — в радио на живо, в старите студия на Ар Кей Оу. Познавах Оскар Ливант38, какъв луд човек — друг приятел на дрогата, но беше гений. Бях първата пианистка на „Косовата горичка“, свирех мокамбото, в моя чест имаше парти в апартамента на Айра Гершуин39, горе на Роксбъри Драйв. Разговаряхме за сценичната треска — Джордж и Айра слушаха. Да, по онова време имаше великани; не само духовни джуджета и…
— Орсън казал на мистър Итатани, че е филмов режисьор.