Жив скелет. Някъде бях виждал подобно лице…
Езикът на Пийк отново се показа. Той започна да се клати. Движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. Извиваше гръб. Спазматично мигаше. Още игра с езика.
Устата се беше сплескала и бе станала двуизмерна. Овлажнени от слюнката, устните се материализираха — тъмночервен процеп в центъра на триъгълника, живнал върху кожата с цвят на тесто.
Устата пак се отвори и езикът се показа изцяло — дебел, моравочервен, на петна — като някакъв плужек.
Увисна във въздуха. Изви се. Замята се насам-натам. Пак се прибра.
Отново вън. Отново вътре.
Още въртене на врата.
Вече знаех къде съм виждал това лице. На една картичка от дните ми в колежа. „Крясъкът“ на Едвард Мунк10. Плешив, топящ се мъж, сгърчил лице в първична ментална агония. Пийк би могъл да позира за тази картина.
Ръцете му продължаваха да лежат в скута, но горната част на тялото се люшкаше, трепереше, няколко пъти внезапно се раздруса, изглежда, искаше да се изправи. После престана. Сам се укроти.
Погледна към нас.
Беше насякъл семейство Ардъло деветнадесетгодишен, сега беше на тридесет и пет. Изглеждаше по-възрастен.
— Ардис? — повтори Суиг.
Никаква реакция. Пийк се пулеше към нас, но сякаш не ни виждаше. После затвори очи. Започна да върти глава. Още две минути балет със забавени движения.
Суиг отправи изпълнен с отвращение поглед и махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Сами си го търсихте!“
Майлоу не му обърна внимание и приближи още. Пийк почна да се тресе по-бързо, докато облизваше устни, а езикът му се показваше, извиваше, отново изчезваше. Няколко от пръстите на левия му крак подскачаха. Дясната му ръка пърхаше.
— Ардис, аз съм мистър Суиг. Довел съм ти посетители.
Нищо.
— Започвайте, детектив! — каза Суиг.
Никаква реакция към думата „детектив“.
Аз се наведох и застанах на равнището на очите на Пийк. Майлоу стори същото. Очите на Пийк останаха затворени. По лицето му сякаш се разляха малки вълнички — очните ябълки играеха под сивата кожа. Гърдите му бяха бели и обезкосмени, обсипани с черни точици. Сиви зърна, като две купчинки пепел. Отблизо вонята на изгоряло беше по-силна.
— Здравей! — каза Майлоу с изненадваща мекота.
Нови тикове на раменете, придружени от конвулсивни движения на езика. Пийк завъртя глава, повдигна дясната си ръка, задържа я във въздуха, после тежко я отпусна.
— Здравей! — повтори Майлоу. — Ардис!
Лицето му беше на сантиметри от това на Пийк. Аз също се доближих, все още усещах вонята на изгоряло, но не почувствах някаква топлина да се излъчва от тялото на Пийк.
— Казвам се Майлоу. Тук съм да те питам нещо за доктор Арджънт.
Движенията на Пийк продължаваха, автономни, напълно непреднамерени.
— Клеър Арджънт, Ардис. Твоята лекарка. Аз съм детектив, който разследва убийства, Ардис. Убийства.
Не последва дори примигване на очите.
— Ардис! — извика силно Майлоу.
Нищо. Минаха няколко минути, преди клепачите да се вдигнат. Наполовина, после разкриха напълно очите.
Черни процепи. С точица светлина в центъра, но без разграничение между ириса и бялото.
— Клеър Арджънт — повтори Майлоу. — Доктор Арджънт. Лоши очи в кутийка.
Очите се затвориха. Пийк завъртя главата си, езикът търсеше въздух. Един пръст, този път на десния крак, започна да подскача.
— Лоши очи — каза Майлоу, като едва ли не шепнеше, но гласът му бе изтънял и аз знаех, че той полагаше усилия да говори тихо.
— Лоши очи в кутийка, Ардис.
Десет секунди, петнадесет… почти половин минута.
— Кутийка, Ардис. Доктор Арджънт в кутийка.
Невропатичният танц на Пийк продължаваше непроменен.
— Лоши очи! — изкрещя Майлоу.
Аз гледах право в очите на Пийк, търсейки в тях някакъв проблясък на разум.
Пълна чернилка; никаква светлинка.
Изведнъж се сетих за един жесток израз, описващ умствената недостатъчност: „Вкъщи няма никой.“
Някога той беше унищожил цяло едно семейство, бързо, сладострастно, като чумата, въплътена в лицето на един-единствен човек.
Беше извадил очите.
Сега неговите представляваха две дупки в кораб, плаващ за никъде.
Вкъщи няма никой.
Сякаш някой или нещо бе прерязало нишките, свързващи тялото с душата.