— Което означава дни, а не седмици — каза той и се отправи към близката телефонна будка, където взе от полицата привързания с верижка указател. Кориците му бяха покрити със засъхнала дъвка. — Поне инспекторката потвърди едно: онези от „Старкуедър“ излизат. Не често, но се случва. Тя знае със сигурност, защото преди пет години е имало такъв случай — някакъв човек, за който се е предполагало, че е под строго наблюдение, се завърнал в родния си град и се застрелял в местната бръснарница.
— Толкова по-зле за системата! — отговорих аз. — Може би Суиг затова беше нервен.
— Системата е скапана. Хората не са машини. Дори и на места като „Куентин“ и „Пеликан Бей“ съществуват проблеми от всякакъв вид. Човек или ги вкарва в клетката безусловно, или те правят каквото си пожелаят. — Той започна да рови из страниците. — Много добре, а сега да потърсим фирми за даване под наем, които имат някаква връзка с киното.
Повечето от компаниите за даване на оборудване под наем се намираха в Холивуд и Бърбанк, останалите бяха разпръснати около Вали и Кълвър Сити.
Малко след три следобед последвах колата без специални обозначения на Майлоу, първо по шосе 405, а после по 101. Излязохме на Булеварда на залеза. Движението беше слабо.
Холивудските фирми за предоставяне на оборудване под наем се помещаваха в големи складови постройки в западния край на района, между „Феърфакс“ и „Гоуър“. Струпването им на булевард „Санта Моника“ ни даде възможност да паркираме и проверим набързо около половин дузина. Споменаването на „Тин Лайн“ и „Кървава разходка“ предизвикваше удивени погледи у чиновниците, повечето от които приличаха на скитници, ровещи се из купищата метални отпадъци.
При седмия опит на едно място в Уилкокс, наречено „Материали Флик“, някакъв кокалест, наподобяващ маймуна млад човек, с дълга като грива черна коса и с продупчена устна, се показа иззад един висок щанд. Полицейската значка на Майлоу му направи много силно впечатление. Зад него се виждаха две врати с надпис „Само за персонала!“. В дъното някаква певица напрягаше до краен предел гласните си струни. Опитваше се да бъде Джоан Джет или бог знае кой друг. Дългата коса носеше прилепнала черна тениска и червени джинси. На тениската имаше надпис: „Никакъв секс, ако не води до дансинга!“ Ръцете му бяха бели и обезкосмени, повече вени, отколкото мускули. Нервни, фиброзни белези от убождания по свивките подсказваха, че вероятно е имал преживявания с полицията.
Майлоу се обърна към него:
— Работили ли сте тук преди двадесет месеца, сър?
„Сър“ накара момчето да се ухили глупаво.
— Не съвсем редовно. — То се наведе напред.
Ценоразписите бяха закачени по стените наоколо. Дневна такса за пясъчни торби, локомотиви за теснолинейки от Дивия запад, странични стени, закачалки за дрехи, лампи тип „Карделини“, зелени екрани. Удивително евтино; човек можеше да наеме машина за сняг за петдесет и пет долара.
— Да си спомняте да сте давали нещо под наем на една компания, наречена „Тин Лайн“?
Очаквах отегчена прозявка, но Дългата коса отговори:
— Може би.
Майлоу изчака.
— Звучи познато. Да, може би. Да.
— Бихте ли проверили в документите си, моля?
— Да, изчакайте за момент. — Косата отвори двойната врата, изчезна и се появи, като размахваше един картон, готов да се разпадне. — Да, сега си ги спомням.
— Някакви проблеми? — попита Майлоу.
— Големи.
Косата изтри ръцете си в червената фланелка. Мърлявата метална халка в горната му устна определено пречеше на изражението на накърнено достойнство, което той се опитваше да си придаде.
— Какво са направили? — продължи Майлоу.
— Отмъкнаха ни неща за четиринадесет хиляди.
— Това е много оборудване! — намесих се аз.
— Не и за Спилбърг, но за такива задници — да. Дадохме им всичко. Микрофони, сценични принадлежности, високоговорители, разна бутафория, заместваща кръвта течност, филтри, кафеварки, чаши, маси, всякакви шибани джунджурии. Големите неща бяха една доли12 и две камери — купчина старо желязо, което никое студио няма да иска и да погледне, но все пак струват нещо. Искаха да ги наемат за десет дни. Досега не бяха си имали работа с нас и тъй като ни замириса на гнило, им поискахме двоен депозит и те ни издадоха чек, който според проверката ни имаше покритие. Записах си и регистрационния номер, изобщо всичко, както си му е редът. Но те не само че не ни платиха, но и духнаха с оборудването. А когато се опитахме да осребрим чека, познайте какво стана?