Момчето оголи зъбите си. Изненадващо бели. Зад тях нещо просветна. Пробит език. Докато говореше, не се бе чуло никакво подрънкване — опитът си казваше думата. Дали издръжливостта на болка при новото поколение не се повишаваше? Дали това щеше да подобри състава на морските пехотинци?
Аз казах:
— Какво ви накара да мислите, че работата намирисва?
— Те се мотаеха като патета в кълчища, не знаеха какво да правят. А най ме е яд, че аз им помогнах, човече, казах им как могат да вземат най-много за парите си. А те духнаха и ме прецакаха.
— Обвиниха ли ви за това?
— Шефът каза, че щом аз съм направил сделката, аз трябва да ги намеря и да възстановя мангизите. Намерих — дръжки!
— Казвате „те“ — отбеляза Майлоу. — За колко души говорите?
— За двама. Момче и момиче.
— Как изглеждаха?
— На по двайсет, трийсет. Тя изглеждаше готино, с руса коса — светлоруса, като Мерилин Монро или Мадона, когато се носеше така. Обаче дълга и права. Хубаво телце, но нищо особено. В лицето — гот. Той беше висок, по-възрастен от нея, опитваше се да се прави на хипар.
— На колко години? — попита Майлоу.
— Вероятно около трийсет. Мацката май беше по-млада. Всъщност не обърнах внимание. Тя не каза много, повече говореше той.
— Колко висок беше? — продължи да разпитва Майлоу.
— Горе-долу колкото вас, но мършав. Не колкото мен, но не и като вас във всеки случай. — Глупаво ухилване.
— Цвят на косата?
— Тъмна. Черна. Дълга.
— Като вашата?
— Ами, как не, човече. Неговата беше къдрава, като че къдрена, може би стигаше дотук. — Докосна раменете си.
— Тя — платиненоруса — каза Майлоу, като си записваше. — Той — дълга и къдрава. Навярно перуки?
— Ами сигурно — съгласи се Косата. — Не може да се каже със сигурност, човече.
— Как бяха облечени?
— Ами нормално. Нищо особено.
— Някои други отличителни белези?
Косата се изсмя:
— Нещо като 66613 върху челата им ли? Неее, нищо такова!
— Ще можете ли да ги идентифицирате, ако пак ги видите?
— Не знам. — Пробитият му език се вмъкна между горните и долните зъби. Този тик направи лицето му да придобие намръщения израз на трагедийна маска. — Може би не. Всъщност не обърнах особено внимание на лицата им. Опитвах се да им дам колкото е възможно повече за парите им.
— Но все пак може би ще ги разпознаете?
— Защо, да нямате снимка?
— Още не.
— Добре, донесете, ако намерите. Може би, но не обещавам.
— Фактът, че са носили перуки — каза Майлоу. — Това не ви ли обезпокои?
— Защо трябва да ме обезпокои?
— Може да са прикривали нещо!
Косата се изсмя:
— Всеки в индустрията прикрива нещо! Човек тук няма да види мацка с естествен цвят на косата, а половината от момчетата носят перуки и си слагат сенки за очи. Шибана работа — но онези може би са играели в някакъв свой собствен филм и сами са се занимавали с всичко. Тъй се правят повечето работи тук.
— Казаха ли ви нещо за филма?
— Не съм питал и не са ми казвали.
— „Кървава разходка“ — каза Майлоу. — Прилича на нещо касапско.
— Може и тъй да е. — Отегчението се бе върнало на лицето му.
— Взели са изкуствена кръв.
— Няколко галона. Дадох им най-добрата, която имаме, добра и плътна. И те ми намигнаха — ей така. Шефът харесва тези неща!
— Някакъв намек, че може да е било и порно?
— Всичко е възможно — повтори Косата. — Аз познавам повечето хора от този бранш, но винаги има нови задници, които се опитват да пробият. Но тези не ми заприличаха на някои от чистото порно.
— Какво е чисто порно?
— Ами тъпчат се с екстази до вцепеняване, а после се скъсват от чукане. Много-много не се говори — понякога няма и думичка.
— Шефът ви направи ли нещо друго, освен да ви накара вие да ги търсите?