— Разбира се.
Тя я извади от апаратчето, подаде му я и отново върна касетофона в джоба на жилетката, взе чантата си и се изправи.
Майлоу й подаде ръка и двамата се ръкуваха.
— Благодаря ви — каза той. — Наистина. Всяка информация е полезна.
Тя сви рамене.
— Предполагам… Искате ли да продължа да записвам?
— Не искам да правите нищо, което нарушава правилата.
— Никога не съм чувала за правила, забраняващи записването на гласа на някого на касетофонна лента!
— По принцип записването на някого, без той да знае това, е незаконно, Хейди. Затворниците се лишават от правото на личен живот, но аз не знам дали това се отнася и до хората в „Старкуедър“.
— Добре — отговори тя. — Няма да го правя повече. — Като сви рамене, Хейди се отправи към вратата. — Малко е странно, нали? Да защитават такива хора! Това е другата причина, поради която не желая да остана там.
— Какво значи това?
— Суиг непрекъснато говори за човешко отношение към тях, че и те са човешки същества. Но аз току-що установих, че не изпитвам кой знае какво съчувствие към тях, по-скоро бих работила с хора, за които ме е грижа… Е, те поне не могат да напускат болницата. Струва ми се, че това е главното.
— Тъй като говорим за това — отговори Майлоу, — един от тях е напуснал.
Кокалчетата на ръката, с която стискаше дръжката на дамската си чанта, побеляха.
— Не съм чувала за такова нещо. Кога?
— Преди вие да постъпите там.
— Кой е той? Как се казва?
— Уендъл Пели.
— Не съм чувала за него — каза тя. — Какво, да не би да е заподозрян във връзка с убийството на Клеър?
— Не — отвърна Майлоу. — Все още не. Но се старая да не пропускам нито една възможност. Всичко, което успеете да разберете за Пели, ще бъде от полза. Като например дали той и Пийк не са били във връзка един с друг.
— Мога да се опитам… докато все още съм в „Старкуедър“.
— Още две седмици.
— Да, но ако има нещо, което мислите, че бих могла… Да не би да казвате, че онези думи на Пийк се отнасят до Пели? Че Пели е общувал с Пийк? Че му е изпращал съобщения и че Пийк ги е повторил по някакъв начин пред мен?
— Бих желал да знам достатъчно, за да мога да теоретизирам, Хейди. Но засега просто оглеждам всичко едно по едно.
— Добре… Ще направя каквото мога.
Здраво подръпване на конската опашка. С разтревожен израз тя отвори вратата. Майлоу и аз я съпроводихме по стълбите до улицата. Колата й беше паркирана до тротоара, наполовина осветен от уличната лампа. Стар, износен „Крайслер“. На един червен стикер се четеше: „Алпинистите естествено стигат високо!“
Майлоу попита:
— Коя е най-високата планина, която сте изкачвали?
— Повече се катеря по стени, отколкото по планините. Отвесни повърхности, колкото са по-отвесни, толкова по-добре. — Тя се засмя. — Обещавате ли, че няма да кажете на никого? Най-хубаво ми беше на едно място, което не бе съвсем законно. Електростанцията край границата с Невада. Качихме се в три сутринта, после скочихме с парашути.
— Адреналинът се повишава! — каза Майлоу.
— О, да!
Тя се засмя, качи се в крайслера и потегли.
— Вече имаш и алпинистка в екипа — казах аз. — Мисля, че си е намерила нов източник за доставка на адреналин.
— Малко е екзалтирана, нали? Но поне е човек, готов да сътрудничи… И така, какво мислиш за последния монолог на Пийк?
— Ако в него има някакво дълбоко психологическо значение, то ми се изплъзва.
— Пъфа-пъфа, бум-бум! — Той се засмя. — Говори за локомотиви!
Върнахме се в помещението на отдела за кражби и убийства. Върху бюрото на Майлоу се набиваше на очи една кутия с храна за вкъщи от „Дънкин Донът“.
— Трябва ли да се прибираш при Робин?
— Казах й, че може да позакъснея.
Той започна да оглежда бележките, които си бе водил в стаята за разпити.
— Хейди — каза той. — Нашето малко планинско момиче! Най-лошото е, че всичко онова, което ни поднася, вероятно не струва пукната пара… „Пъфа-пъфа, бум-бум!“ Какво ли ще е следващото? Пийк чете подбрани откъси от доктор Суус17? — Майлоу разтърка очите си, събра някакви книжа и приглади с палци краищата им. — Мислиш ли, че сбъркахме? — попита той. — Това, че я помолихме да провери за Пели?
— Не, стига да не се разприказва за това.