Вътре къщата й беше тясна, топла, светла, облицована с ламперия в пепелносив цвят и пълна с кресла, покрити с поне три разновидности кафяви калъфи от вълнен плат с цветни щампи. На стените имаше репродукции на Джорджия О’Кийф19 наред с някакви маслени пейзажи от Калифорния в мътни цветове. Отворена врата водеше към кухнята, където на един шкаф бяха подредени меки кукли, представляващи деца във всякакви национални костюми — нещо като малка, претъпкана детска градина. Стара бяла печка с два котлона. Една тенджера беше поставена върху танцуващия син пламък и изведнъж ме споходи един спомен от детството: уханието на зеленчуков бульон в студен следобед. Опитах се да не мисля за кулинарните набези на Пийк.
Уонда Хацлър затвори вратата и каза:
— Заповядайте, настанете се удобно.
Седнах на едно от креслата, покрити с пъстрата вълнена материя, а тя застана до мен. Беше облечена в зелен пуловер с V-образно деколте върху бяло поло, носеше широки сиви панталони и кафяви пантофи. Косата й беше черна, прошарена със сребро. Би могла да бъде от седемдесет до осемдесет и пет годишна. Лицето й беше широко, с провиснали като на басет20 бузи. Влажните синьо-зелени очи сякаш ме изпиваха. Не се усмихваше, но почувствах, че се забавлява по някакъв начин.
— Нещо за пиене? Кола, диетична кола, силен ром?
— Не, благодаря ви.
— А малко бульон? Аз ще си сипя.
— Не, благодаря.
— Труден клиент!
Тя отиде в кухнята, напълни си една чаша, върна се и седна, подуха бульона, после отпи.
— Трийдуей, каква дупка! За какво ви трябва да узнаете нещо за него?
Разказах й за Клеър и Пийк, като подчертах, че терапевтичните отношения са тръгнали зле, но не споменах за пророчеството и пропуснах и другите убийства.
Уонда остави чашата си на масата.
— Пийк ли? Винаги съм мислила, че е бавноразвиващ се. Освен че го затвориха за насилие, какво мога да знам за него? Единствената психология, която някога съм изучавала, беше един встъпителен курс върху Сара Лорънс от миналия век.
— Мога да се обзаложа, че знаете много.
Тя се засмя:
— Защо? Защото съм стара ли? Не се изчервявайте, аз наистина съм стара. — Докосна една от сбръчканите си бузи.
— Истината е в плътта. Не го ли казва Самюъл Бътлър21. Или може би аз съм си го измислила. Все пак, боя се, че не мога да ви дам някаква представа за Пийк. Никога не съм изпитвала никакво чувство към него. Значи ще си тръгвате. Много лошо. Вие изглеждате добре и аз го очаквах това нещо.
— Да поговорим за Трийдуей?
— Да позлословим за Трийдуей.
— Колко дълго живяхте там?
— Доста дълго. Никога не съм могла да стоя много на едно място. По време на убийствата работех в Бейкърсфийлд. В Търговската камара. Не е точно космополитен град, но поне имаше някакви признаци на цивилизация. Като тротоари например. През нощта помагах на мъжа си да отпечата вестника. Такива работи. — Уонда вдигна чашата си и отпи. — Чели ли сте оня парцал?
— Двадесетгодишнини.
— Господи! Че как се добрахте до него?
— В Мемориалната библиотека „Бийл“.
— Имали сте мотив. — Тя поклати глава. — Двадесетгодишнини! Ортън щеше да се шокира. Той знаеше какво е създал.
— Не харесваше ли публицистиката?
— Харесваше добрата публицистика. Би предпочел да издава „Ню Йорк Таймс“. Беше дартмътско чедо. „Интелиджънсър“ — не ви ли намирисва на чувствителността на Източното крайбрежие? За съжаление политическите му убеждения бяха малко по-десни от тези на Джо Маккарти22 и след войната не бяха твърде на мода. Освен това той имаше и малък проблем. — Направи знак, сякаш пиеше. — Силен ром — почна да му се услажда, когато служеше на Тихия океан. Тъй или иначе, живя до осемдесет и седем. Заболя от рак на небцето, имаше подобрение, после получи цироза и дори на нея й трябваха няколко години, за да го убие. Лекарят му видя една рентгенова снимка на дроба и каза, че той е медицинско чудо — беше доста по-възрастен от мен. — Като се смееше, тя допи бульона си, наля си още и се върна. — „Интелиджънсър“ беше дъното, до което Ортън стигна. Започна кариерата си във „Филаделфия Инкуайър“ и оттам почна да слиза все по-надолу през останалата част от живота си. Трийдуей беше последната ни спирка — купихме този парцал от немай-къде и започнахме живот, изпълнен с убийствена скука и благородна бедност. Божичко, мразех това място! Глупаци накъдето и да се обърнеш. Социален дарвинизъм, предполагам: умните напускат, за да се отправят към големите градове, само идиотите остават да се размножават. — Отново се изсмя. — Ортън го наричаше силата на позитивното въртене на педалите в обратна посока. Той и аз решихме да не се размножаваме.