Направих усилие да не погледна към куклите в кухнята.
Тя продължи:
— Единствената причина, поради която стоях там, беше, че обичах този човек — беше много красив. Дори по-хубав от вас. И много мъжествен.
Уонда кръстоса крака. Потрепваха ли миглите й?
Казах:
— Семейство Ардъло, изглежда, не са били глупави хора.
Тя махна с ръка, сякаш отхвърляше думите ми.
— Да, знам. Бъч бе ходил в Станфорд — разправяше го на всеки, който имаше желание да го слуша. Но той отиде там заради футбола. Всички го харесваха, не и аз. Достатъчно любезен, но изкуствено. Един от онези хора, които са убедени, че привличат жените като магнит и действат като Галахад23. Голямата самоувереност при един мъж не е особено привлекателна черта, още повече, когато не е оправдана. У Бъч нямаше огън — той беше упорит и караше все напред, като кон с капаци. Посочи му пътя и той поема. И онази негова жена! Някаква деееликатна викторианска вкаменелост… Винаги прикована към постелята. Аз вече си мислех, че това са някакви превземки, и я наричах малката мис Хипохондрия. Но тя после ме изненада и действително почина от нещо си. — Сви рамене. — Това е проблемът, когато си злобен — понякога грешиш и в душата ти се просмуква някаква досадна необходимост да се разкаеш.
— А Скот?
— По-умен от Бъч, но не и светило. Той наследи земята и отглеждаше плодове, когато времето го задължаваше. В никакъв случай Айнщайн, нали? С което не искам да кажа, че не бях шокирана и потресена от онова, което му се случи. И бедната му жена — едно такова сладко създание, обичаше да чете, винаги подозирах, че у нея може да има скрита някаква интелектуална жилка. — Устните й се разтрепериха. — Най-лошото беше с онези деца… Когато това се случи, Ортън и аз току-що бяхме продали вестника и се бяхме преместили тук. Когато Ортън прочете за убийството в „Таймс“, повърна, седна на бюрото си и написа статия — като че ли все още продължаваше да е журналист. После я скъса, отново повърна и пи дайкири през цялата нощ и следващите два дни. Когато дойде на себе си, не усещаше краката си. Трябваше ми още един ден да го убедя, че не умира. Беше голямо разочарование за него. Много му допадаше идеята да се напие до смърт, чувствителната душица! Голямата му грешка бе, че възприемаше света сериозно — въпреки че, предполагам, в случай като вашия и вие трябва да го възприемате по този начин. Дори аз плаках. За дечицата. Не си падах особено по децата — те ме плашеха, бяха твърде уязвими, едно голямо момиче като мен никога не ми се струваше подходящо за такива крехки създания. Онова, което направи Пийк, потвърди мнението ми. Тогава дълго време не можах да спя както трябва. — Тя размаха чашата си. — Години не съм се сещала за тази история, питах се дали, ако се разрови, това би могло да ме разстрои, но като оставим децата настрана, тя е доста забавна. Цели двадесет години ние живяхме над редакцията на вестника, търсехме реклами, вземахме допълнителна работа, за да свързваме двата края. Ортън оправяше счетоводството на хората, аз преподавах английски на невероятно тъпи деца и пишех съобщения до пресата за разни дебелаци от Търговската камара.
— Значи никога не сте имали някакъв по-близък контакт с Пийк.
— Знаех кой е — доста подозрително момче, което обикаляше по улиците и се ровеше из боклука, но не, никога не сме разменили и думичка. — Кръстоса краката си. — Това е добре. Да знам, че още мога да си спомня някои неща — малко бензинец в старата машина… Какво друго бихте желали да научите?
— Семейство Криминс…
— Полукретени. — Пак отпи от бульона. — Още по-лоши от Ардъло. Вулгарни. Карсън беше като Бъч — нищо не можеше да създаде, беше луд на тема долари, — минус очарованието. Заедно с орехите отглеждаше и лимони. Ортън казваше, че изглежда като някой, който е бил отбит от майчината гърда с тяхна помощ. Като че ли никога не изпитваше удоволствие от нищо — убедена съм, че за това състояние си има дума.
— Анхедония.
— Точно така! — каза тя. — Би трябвало да премина курс по спомагателна психология.
— А Сибил?
— Повлекана. „Златотърсачка.“ Тъпа блондинка. Сякаш излязла от някакъв лош филм.