— Имах твърде много свободно време.
Баща алкохолик, потисната майка, часове наред сам в тъмната изба, мъчейки се да избягам от шумовете горе, опитвайки се да си създам свой собствен свят…
— Боже, боже, боже…
— В края на краищата — казах аз, — няма ли да бъде добре да разберем къде живее сега Дерик, какво е финансовото му състояние, дали има някакво досие в полицията?
— Чудесно — отговори той. — Чудесно!
Когато се върнахме в „Убийства и кражби“, той се зае с компютъра си. Дерик Криминс не беше в списъка на издирваните, нито в списъка на пуснатите под гаранция, не беше в списъка на сексуалните престъпници, нито във файловете на ФБР и доколкото разбрахме, не заемаше място в който и да е от затворите на Калифорния.
Позвъняването до Транспортната полиция не ни даде никакви регистрации под това име.
Същото и относно Грифит Д. Уорк. Търсенето по имената ни снабди с няколко Д. Криминс, но нито един Дерик. Никакъв Г. Д. Уорк.
Майлоу каза:
— Утре ще се свържа и със социалното осигуряване. Дори ще проверя смъртните актове на семейство Криминс просто за да ти покажа, че работя по въпроса. Къде точно е хвръкнала във въздуха яхтата?
— Всичко, което знаем, е, че е станало някъде по крайбрежието на Южна Флорида — отговорих аз. — Брат му Клиф е катастрофирал на мотоциклетно състезание в Пим, Невада.
Той се почеса, затвори бележника си и тежко се надигна.
— Който и да е този Уорк, как влиза в контакт с Пийк?
— Може би лесно — отговорих аз. — Може би работи в „Старкуедър“.
Майлоу направи гримаса.
— Искаш да кажеш, че пак трябва да прегледам списъка на персонала. Моят стар приятел мистър Суиг… Ако тази „Кървава разходка“ е някакъв свръх кървав филм, мислиш, че Уорк наистина се надява да го продаде?
— Или просто иска да си го държи за собствен кеф. Ако той е Дерик и е наследил огромно богатство, и няма нужда от пари, филмът би трябвало да е някакво голямо, отвратително забавление.
— Игра.
— Винаги съм си мислил, че в убийствата има някакъв игрови елемент.
— Ако беше някой глупак — отговори той, — бих могъл да не обърна внимание на фантазиите ти… Добре, обратно на планетата Земя. Към Оук Баръл.
— Ще дойда с теб, ако искаш.
Майлоу погледна часовника си.
— А сърцето и домашното огнище?
— Твърде горещо е да паля огън в сърцето, а домашното огнище ще бъде празно още няколко часа.
— Прави каквото искаш! — заяви той. — Ти шофираш.
Езерото Толука е закътано между Северен Холивуд и Бърбанк. Дотам се достига по едно кривващо на изток удължение на магистралата Ривърсайд, край което са наредени скромни магазинчета, много от които още са съхранили оригиналните си фасади от четиридесетте и петдесетте години. Домовете варират от обградени с градинки самостоятелни къщички до големи имения. Боб Хоуп25 е живял там. Много звезди все още живеят, предимно тези, които поддържат Републиканската партия. Повечето от големите уестърни са били заснети в близост с него, в студиите на Бърбанк и по склоновете на околните хълмове. Коневъдният комплекс е само на няколко мили оттам, както и седалището на Ен Би Си.
Една малка отбивка от която и да е страна на Ривърсайд ще ви отведе в тихи улици, които са пусти през нощта, защото в тях се влиза само с пропуск — правило, за което се грижат бдителните сили на реда. Ресторантите на Толука Лейк са полутъмни и просторни, сервиращи онази неподаваща се на каквато и да е класификация храна, известна като континентална кухня, някога основен приоритет на Лос Анджелис, а сега разпространена само западно от каньона „Лоръл“. Белите коси не предизвикват презрително изсумтяване от страна на обслужващия персонал, мартинито не е ретроманията на деня, баровете с пиано все още съществуват.
От време на време аз свидетелствам в съда в Бърбанк и се отбивам там, като си мисля за съвършените предградия от шоупрограмите на черно-бялата телевизия: модерни мебели, скъпи „Седан“-и, тъмно червило. Джак Уеб с твърд като стомана поглед се е облегнал на броня с винилови тампони, отмаряйки след един дълъг ден на снимачната площадка. Съвсем наблизо трябва да е актьорът, играл ролята на Уърд Кливър, каквото и да беше името му.
Бях посещавал няколко ресторанта по магистралата Ривърсайд, но не бях ходил в Оук Баръл. Той се оказа скромна тухлена постройка с гипсова мазилка, свита в югоизточния ъгъл, полуосветена от уличните лампи, а зелени неонови тръби дискретно очертаваха върху табелата му бъчва и бокал над малък портик. Един паркинг с размери два пъти колкото самия ресторант подсказваше, че заведението бе строено в края на четиридесетте или началото на петдесетте години. Нямаше портиер, само добре осветена асфалтирана площадка с очертани места за паркиране, една четвърт от които бяха заети от линкълни, кадилаци и буици, преобладаваха линкълните.