Всеки пионер, дишал нефилтриран въздух, беше изложен на риск. Дори ако не загинеха в бой, пионерите знаеха, че деветмесечен тур в операции над земята съкращава с няколко години и без това краткия им живот, но те правеха тази жертва без колебание. „Те умряха, за да живеят другите“ беше фраза, набивана ежедневно в съзнанието на трекерите още от двегодишна възраст, думите бяха изсечени на мемориалната стена на централния площад във всяка дивизионна база. Те можеха също да се видят изписани с огромни букви по стените на коридорите, галериите и тунелите на платформите на станциите на метрото и на радиалните и кръгови пътища, свързващи мрежата от жилищни шахти.
Човек трябваше да е сляп и глух, за да не приеме посланието, защото то редовно се показваше на екрана на програмите на деветте телевизионни канала, излъчвани във Федерацията, и често се включваше в звуковите съобщения заедно с множество други нравоучения на Първото семейство.
„Те умряха, за да живеят другите.“ Основна истина…
Макар продължителното излагане на радиация на повърхността да се смяташе за застрашаващо живота, през последните години нейното ниво спадаше и продължителността на живота непрекъснато нарастваше. Това се дължеше изключително на рязкото намаляване на броя на южните мюти, чието присъствие беше инфектирало щатите от Средния запад — Тексас, Аризона, Ню Мексико, Оклахома, Арканзас, Луизиана и Мисисипи плюс новите територии на Колорадо и Канзас — сега очистени и възстановени от Федерацията. Това беше голяма територия и изискваше постоянно поддържане.
По-голямата част от южните мюти, които не бяха избити или поробени, бяха прогонени към източните и западни брегове и в пущинаците на Мексико. Няколко мародерстващи банди бродеха из външните щати в търсене на отпадъци като враните, но правеха всичко възможно да избягват контакт с патрулиращите ешелони и се бяха научили да се крият от кръжащи „Скайхок“, чието присъствие предизвестяваше неизбежното пристигане на някоя от страхотните железни змии.
Настоящият план на Федерацията бе да завоюва отново Света със синьото небе, тоест огромните равнини зад новите територии. Северните мюти, които наричаха себе си Плейнфолк, представляваха по-трудна задача от южните си роднини. Възпитани да се бият и умират със същата решителност като трекерите, те притежаваха животинска хитрост, невероятна физическа издръжливост и самоубийствена смелост. За щастие те бяха неграмотни диваци, номади, живеещи ден за ден и въоръжени с примитивни оръжия — ножове, тояги-ножове и арбалети.
Сплотени в единна сила под ръководството на някой умен лидер, те можеха да намерят начини да неутрализират по-развитата технологически и военна сила на ешелоните, но времето и съдбата работеха против тях. Въпреки колективното си име племената Плейнфолк нямаха чувство за националност и се биеха помежду си със същата готовност, с която се биеха срещу Федерацията.
След като излезе от Никсън/Форт Уърт в началото на март за патрулиране, „Дамата“ прекара лятото в обикаляне по централните равнини — Канзас, Небраска и Южна Дакота — и помогна за по-нататъшно намаляване нивото на замърсяване на въздуха чрез унищожаване на седемстотин и двадесет и девет туземци с израстъци по главите. Някои от тях бяха още деца, но както често казваха старите пионери, „малките порастват и стават подли, грозни и големи като онези, които са ги отгледали“. Това беше израз на суров, но правилен здрав разум. Чрез избиването на младите и отглеждащи деца жени ефективно се неутрализираше племето. А и тяхната смърт най-често подтикваше оцелелите мъже и жени воини да започнат самоубийствени атаки срещу изпратените от ешелона бойни отряди пионери.
Екипажът на Хартман даде няколко жертви, но общо взето тази операция беше успешна, за разлика от първата катастрофална среща на „Дамата“ със силите на мютите в Уайоминг предишната година. Тогава при завръщане в депото Хартман и неговите офицери бяха изправени пред съвета на оценителите да отговарят по обвинение за безразсъдно излагане на опасност на ешелона.
Знаеше се, че туземците убиват пионери, но не се предполагаше, че могат да повреждат ешелони или да надхитрят техните командири. Със само двадесет и един в експлоатация и при сегашния темп на производство от по един на година ешелоните бяха най-ценният артикул в инвентара на Федерацията. Командният състав на „Дамата“ беше изживял няколко лоши момента, но накрая всичко се беше разминало със строго порицание и понижаване в чин.