„Те умряха, за да живеят другите.“ Вдъхновяващото слово, приписвано на бащата-основател, беше един от неизбежните призиви, изрязан във всяка стена по цялата Федерация. Вторият, по-смразяващ цитат, се отнасяше за онези, които можеха да бъдат изкушени да се усъмнят в мъдростта и превъзходството на Първото семейство: „Само хората се провалят, не и системата“.
Със зелено-син-бял комбинезон и големи нашивки на ръката, които я идентифицираха като студент-хирург, и с параден колан, който показваше, че е общопрактикуващ лекар, Роз стоеше мирно с вдигната брадичка, дясната й ръка бе замръзнала във военен поздрав. До нея стояха Ани, нейната майка-настойничка, в оранжево-синя премяна и вуйчо Барт, братът на Ани, блестящ в бялата си униформа и каубойска шапка на щатски началник на военната полиция. Очите на Ани, както тези на Роз, бяха замъглени от сълзи. Барт, в съответствие с неговия статус като глава на вътрешната сигурност на Ню Мексико, гледаше строго.
Докато слушаше заглъхващите звуци на невидимия тромпет, Роз осъзна, че на татко Джак не са оказани полагащите се последни почести. Неговите бойни подвизи изискваха той да бъде зачислен в избраната рота на минитмените, което, подобно на форейджърите, беше крайното постижение — преди признаване за член на Първото семейство, — към което можеха да се стремят обикновените трекери.
Изключителността на тези две роти почиваше на факта, че членството в тях беше ограничено до сто живеещи „имена“ във всяко едно време. Редиците за минитмените бяха запазени за бойния персонал — пионери и пехотинци, които са предшествали ешелоните; ротата на форейджърите обхващаше онези, които се бяха отличили със също толкова похвална служба в една от другите части — пионерен батальон, топография и изследване, заводи и мини и обща интендантска служба, чийто танкерен транспорт осигуряваше гориво, храна, амуниции и множество други неща, необходими за поддържане на гореспоменатите служби.
С толкова малко свободни места само онези с най-забележителни заслуги можеха да се смятат за кандидати и в резултат на това вписването често ставаше в последната минута; наградата за цял живот старание се даваше на около четиридесетгодишна възраст.
Тъй като това беше средната продължителност на живот на един обикновен трекер, за много достойни хора то беше всъщност награждаване на смъртния одър. И поради човешката природа инициалите МПП7 бяха влезли в жаргона на Федерацията като синоним за неосезаеми или илюзорни награди, свързани с изпълнение на особено трудна задача.
Но това не беше съвсем вярно. Макар че татко Джак бе умрял, за да може да се гордее с причисляването към избраната рота на минитмените, неговото посмъртно избиране щеше да донесе допълнителни доживотни привилегии на Ани, включително по-добра квартира в една от новите дълбини. Въпреки връзките на вуйчо Барт обаче тази последна чест му беше отказана.
Роз подозираше, че Карлстром и безликите членове на Първото семейство, които бяха директно замесени със случая на Стив, са решили да отдадат на техния баща-настойник само минималното признание, което не можеше да му се отрече. Така да бъде… Все пак неговото име сега беше дълбоко изсечено в черната мраморна стена на южния край на шесто ниво и щеше да остане там независимо какво щеше да направи Стив оттук нататък. Татко Джак най-после беше свободен и прикритата заплаха на Карлстром да го лиши от бойните му отличия вече не можеше да се използва като принуда за сляпо подчинение.
Оставаше Ани. Въпреки че бе изявил желание да им помогне, Карлстром беше намекнал, че свободата му за маневриране е ограничена от по-малко съчувстващи началници. Ани също беше изложена на риск, ако Роз и Стив не правеха онова, което се иска от тях. Но от днес тяхната майка-настойничка, изглежда, беше вън от опасност. Преди погребалната церемония вуйчо Барт беше съобщил, че Ани ще се присъедини към неговия личен персонал в Рузвелт/Санта Фе. При толкова близка работа с една от „високите жици“ — плюс факта, че бяха роднини — Ани ставаше по-малко уязвима. След като поумува върху новината на вуйчо Барт, Роз реши, че ако Първото семейство бе искало да захвърли Ани на нива А… или нещо по-лошо… не би позволило това прехвърляне и съответното повишение.
С един родител-настойник, превърнат в прах, и другия в относителна безопасност Роз почувства, че може отново да диша свободно. Нейното собствено бъдеще като хирург все още беше на кантар, но вече нямаше значение дали ще й бъде позволено да продължи учението си, или не. През месеците от връщането на Стив на повърхността тя беше открила, че животът й има по-голяма цел.