— Тепърва започвам. Добре, ще ти покажа един голям недостатък. Използването на платно от слама. Коджак не правят платна, което, ако се замислиш, означава, че никои и от съседите им не правят платна. Корабите, които посещават търговския пункт, се движат от колела, захранвани с пара. Единственото място, където мют може да е видял лодки с квадратни платна, изтъкани от слама, е Ни-Исан. Ако аз съм капитанът на кораба в Бентън Харбър и видя да идват мюти с такава лодка, ще ги заподозра, нали?
— Прав си… Браво, че се сети.
— Имам друга идея, която може да свърши по-добра работа от опита да им продадем риба, която те не искат.
— Казвай.
— Вместо да пращаме гълъба, който чакат джапите, защо ние не им занесем съобщението?
— Искаш да кажеш от Карнеги-Хол?
— Да. Връщаме двата живи гълъба и останалите панделки, за да докажем, че сме в играта…
— И да потвърдим, че Коджак все още държи петима пътници…
— И че онзи, който е бил ранен, се възстановява.
— Това ми харесва — каза Стив. — И за доказателство можем да занесем един смачкан шлем и два пистолета.
— Хитро. Но има и нещо по-добро. — Кадилак замълча, наслаждавайки се на момента. — Обясняваме на джапите, че… поради някаква причина, която ще измислим по-късно… племето е преместило селището си по-навътре, а ние сме изпратени да заведем майсторите на желязо при тяхната плячка. Което означава, че нашите двама лодкари могат да отплуват за дома и… ние да сме на кораба…
— И ще сме гости на джапите…
— И Клиъруотър ще знае, че сме на кораба, и може би… ако имаме късмет… кога трябва да пристигне той.
Стив видя всичко това като на цветен видеоекран. Дори и да бяха в трюма, те нямаше да пътуват тайно. Щяха да са в центъра на действието и Кадилак щеше да може да подслушва всички. Скри раздразнението си, че отново идеята на мюта се бе оказала по-сполучлива.
— Не е лошо — призна той.
— Не е лошо? — възкликна Кадилак иронично. — Направо е блестящо!
Клиъруотър ги прегърна развълнувана. Те също я прегърнаха през кръста и затвориха кръга, като се стиснаха за китките. Като истински братя по душа.
Глава 10
Въпреки някои внезапни бури по пътя, при които страничните поплавъци потъваха във водата, пътуването от реперната точка Чикаго до Бентън Харбър мина без големи инциденти. Видяха лодки на други племена, но както беше предсказал Стив, като цяло успяха да преминат незабелязано.
Първата половина на пътуването мина с помощта на мачта и едно платно, вдигнато на примитивна рея; през останалата част гребяха. Беше тежко. Известно време се чувстваха, сякаш ръцете им са откъснати от раменете, но здравите им, силни тела издържаха напрежението.
Най-трудно се понасяше морската болест. През първите два дни Стив чувстваше, че му се гади, но успя да остане в относително добра форма; Кадилак, от друга страна, прекара по-голямата част от пътуването с глава, провесена над борда. Повръщаше веднага щом хапнеше нещо, но дори когато стомахът му беше празен, продължаваше да стене и конвулсивно да се свива, все едно се опитваше да повърне вътрешностите си.
Разтревожен от впечатлението, което можеха да направят, ако Кадилак — който трябваше да е представител на племе от печени рибари — слезе на брега бледен и започне да залита, Стив убеди лодкарите Рейджинг-Бул8 и Дет-Уиш9 преди да стигнат до джапите да изтеглят лодката през нощта на юг от Бентън Харбър. Това даде възможност на Кадилак да хапне и пийне и малко време на стомаха му да обработи храната през няколкото часа сън на твърда земя.
Отплуваха на разсъмване, като оставиха изгряващото слънце зад гърбовете си, после заобиколиха, за да се приближат към кораба от югозапад — маневра, предприета да създаде впечатление у майсторите на желязо, че са пресекли езерото Ми-шига, без да слизат на брега. Морето, което беше изстъргало стомасите им през предишните четири дни, беше или милостиво спокойно, или злокобно гладко според степента на оптимизъм, с която всеки член на дръзкия квартет гледаше на следващата решаваща фаза на операцията.
Рейджинг-Бул и Дет-Уиш бяха инструктирани да откарат Стив и Кадилак до избраното място, а след това да се върнат у дома, да съобщят за успешното им пристигане и да предадат всяко друго съобщение, което им бъде дадено. Никой от двамата лодкари не знаеше за плана да потопят кораба с колела. Това се дължеше не на липсата на доверие — двамата мюти вече бяха поели голям риск с откарването им до Бентън Харбър. Беше просто предпазна мярка в случай, че нещата тръгнат съвсем погрешно. Колкото по-малко знаеха те, толкова по-добре за всички.